— Да-а, сигурна съм, че бих желала да го обсъдим, да. С каква… ъ-ъ-ъ… цел?
— С цел финансиране на цялостна океанографска изследователска експедиция, за да се разбере дали вашата теория е вярна, разбира се.
— О, ами… в такъв случай… да! Да, определено бих искала да го обсъдим!
— Отлично. В такъв случай ще поръчам кола да ви докара до нюйоркския офис на фондацията за среща и вечеря. Седем часът добре ли е?
Тя погледна часовника си. Стрелката сочеше пет и половина. Час и половина да се приготви. Щеше да бъде напрегнато, но…
— Да, да, аз… добре е, да!
— В такъв случай ще се видим тогава. О, и ако е възможно, вземете бележките си, ще е от голяма помощ. Сигурен съм, че господин Фрост ще има много въпроси.
— Няма проблем, изобщо няма проблем — избърбори тя, докато Старкман затваряше. Остави слушалката и остана така известно време, преди да изрита одеялото и да нададе радостен вик.
Кристиан Фрост! Не само един от най-богатите мъже, но… Е, обикновено не я привличаха по-възрастни мъже, но от снимките, които бе виждала, Кристиан Фрост можеше да накара мнението й да се промени.
Нина отново вдигна медальона си и го целуна.
— Все пак предполагам, че ми носиш късмет!
2.
Нина крачеше нервно, поглеждайки към тъмната улица всеки път, когато минеше покрай прозореца. Беше излетяла веднага след обаждането на Старкман и бе подложила кредитната си карта на безпощаден удар с купуването на къса синя рокля, подходяща за вечеря с милиардер. Или поне се надяваше.
Все още не можеше да повярва. Кристиан Фрост искаше да се срещне с нея! Да обсъжда нейната теория за местоположението на Атлантида! Тя спря да крачи и прехвърли през ума си всички аргументи, които трябваше да представи. Ако убедеше Фрост, че е права, боричкането за финансовите трохи на университета можеше да се окаже минало. Не беше нужно да се наемат скъпи изследователски кораби. Фрост притежаваше изследователски кораби.
Тя отново погледна през прозореца. Не се виждаше да приближава никаква кола отвън, но…
Кой беше онзи?
Сградата й се намираше на ъгъла на една пресечка. От другата страна на улицата някой се беше притаил до отсрещните апартаменти.
Някой в черно кожено яке.
Тя се взря към тротоара напрегнато. Хората минаваха и продължаваха нататък, но мъжът не се появи отново. Просто съвпадение, каза си. Ню Йорк беше голям град, много мъже носеха черни кожени якета.
Нещо друго привлече вниманието й, огромна сребриста кола сви към нейната сграда. Тя погледна часовника. Миг по-късно домофонът иззвъня.
— Ало?
— Д-р Уайлд? — долетя гласът от улицата. — Аз съм Джейсън Старкман.
— Слизам веднага! — Тя грабна папката, която беше приготвила по-рано. Спря да се погледне в огледалото до вратата: косата — грижливо сресана и оформена; гримът — положен елегантно, без да се набива; когато излетя навън, нямаше и следа от момичето, което преди няколко часа хрупаше чипс.
Старкман я чакаше долу на стълбището. Не си бе създала ясна представа за него по гласа му, в който се долавяше тексаски акцент, но бе впечатлена от онова, което видя. Беше висок, добре сложен и облечен в скъп син костюм и белоснежна риза. Имаше вид на четиридесетгодишен и нещо в кожата и в очите му я накара да предположи, че е пътувал много. Беше виждала същите загорели от слънцето черти и у други мъже преди, както и у баща си.
Той й подаде едрата си ръка.
— Д-р Уайлд. Радвам се да се запознаем.
— Аз също. — Тя стисна ръката му: кожата му беше груба.
Той погледна медальона, който висеше около шията й, преди да върне вниманието си към папката под мишницата й.
— Това ли са бележките ви?
— Да. Всичко, което е нужно, за да убедя Г-н Фрост, че съм права, надявам се! — каза тя и се засмя нервно.
— От онова, което вече сме чували за теорията ви, съмнявам се, че ще се нуждае от много убеждаване. Готова ли сте да тръгваме?
— Разбира се!
Той я придружи до колата, която в първия момент бе помислила за Ролс-Ройс, но сега осъзна, че е всъщност Бентли. Пак така луксозна, само че по-спортна — не че го знаеше от собствен опит.
— Хубава кола — отбеляза тя.
— Бентли Континентал. Мистър Фрост винаги купува най-доброто. — Той отвори задната врата за нея.
Интериорът на колата беше толкова разкошен, както си беше представяла, седалките и тапицерията бяха в нежна бледо кремава кожа. Зад волана седеше друг костюмиран мъж. Старкман затвори вратата зад нея и мина на предната седалка до шофьора. Направи знак и колата се отлепи от тротоара, спирайки на пресечката. Нина по навик се огледа за приближаващи коли… и видя през улицата мъжа, който я беше следил на излизане от университета. Говореше по клетъчния си телефон, но очите му бяха неприкрито вперени в нея.