И животът й, какъвто го познаваше до този момент, бе свършил. Всичко в нейния свят се беше променило.
— Добре ли си? — попита Кари.
— А? Да, добре съм. Защо?
— Изглеждаш малко… отнесена.
— Така ли? — Тя се замисли. — Предполагам, че да. Просто мислех.
— За какво?
— За това как открих онова, което бях търсила в продължение на години, открих Атлантида… а сега няма нищо. Всичко е различно. И вече не знам… не знам какво ще правя.
Кари се усмихна.
— Това, което ще правиш, д-р Уайлд, е да останеш при нас. Ти си една от нас, а ние винаги се грижим за своите.
— Все още не съм ти благодарила. За всичко, което направи.
— Не е нужно да ми благодариш. Освен това ти не си изгубила Атлантида.
— Как така?
— Защото ние можем да построим нова Атлантида. Не е нужно да гледаме вече към миналото, защото ще създаваме бъдещето.
Нина вдигна вежди.
— Не че се интересувам, но кога възнамеряваш да ми кажеш как точно ще създавате това бъдеще? Продължавам да не разбирам как една проба на единадесет хиляди години може да промени света.
— Ще го промени, повярвай ми. — Кари се наведе по-близо. — Мисля, че вече си готова.
— Готова за какво?
— Време е да ти покажа какво се каним да правим. Как ще преправим света.
Самолетът направи последен завой и се спусна към дългата писта.
Чейс погледна подозрително Старкман.
— Ако сте планирали тази операция през цялото време, защо просто не я проведохте и да избавите всички от неприятности?
— Не знаехме със сигурност какво точно прави Фрост. А Джовани не искаше да рискува нападение, без да е абсолютно необходимо — обясни Старкман. — Това щеше да разкрие Братството… нямаше да има начин да запазим организацията в тайна.
— Струва ми се, че времето за тайни отмина. — Чейс стана от седалката си и прекоси кабината на самолета да погледне през страничния илюминатор. Товарният самолет бе пресякъл норвежкото крайбрежие няколко минути по-рано и сега се носеше на север над покрития със сняг пейзаж.
Скоро обаче щяха да направят рязко спускане.
Чейс погледна останалите пътници в салона. Дванайсет от екипа на Куобрас — сега вече хора на Старкман — всички членове на Братството, събрани през четирите дни, толкова време отне на двамата оцелели на Златния връх да се върнат в Европа.
Надяваше се единствено дванайсетте души да са достатъчни.
— Мисля, че е време — каза Кари, като влезе с Нина в офиса на баща си над биолабораторията. Фрост седеше зад бюрото си, а зад него през прозорците се простираше панорамата на Равнсфйорд. — Нина е готова.
Изражението върху лицето на Фрост наведе Нина на мисълта, че той не е сигурен, макар да не каза нищо.
— Какво искате да ми кажете? — попита тя. — Каква е голямата тайна? Кари беше много загадъчна.
— Голямата тайна, д-р Уайлд… — започна Фрост. Кари го погледна. — Искам да кажа, Нина. Ако нямате нищо против.
— Нямам нищо против — отвърна тя с усмивка.
Фрост отвърна на усмивката й, след което се изправи.
— Голямата тайна, както казвате, е, че… възнамеряваме да променим света. Завинаги.
— Това е доста голямо предизвикателство.
— Наистина. Но е предизвикателство, за което съм работил през целия си живот, а мисля, че и вие, и което може сега да бъде осъществено. Вашето откритие на Атлантида го направи възможно.
— Но всичко беше разрушено — възрази Нина. — Може би е възможно да възстановим някои реликви под утаечния слой на самата Атлантида, но всичките непокътнати структури, които намерихме, с всички артефакти в тях… вече не съществуват.
— Това е без значение — подчерта Фрост.
— Без значение? Но…
— ДНК пробите, които взех от телата на последните владетели, са много по-ценни от всякакво злато или орейхалк. Те са тези, които ще променят, дори ще спасят света.
— Как? — попита Нина. — Ще ги използвате да създадете някаква нова ваксина или нещо такова?
— Нещо такова — отвърна Фрост и отново се усмихна, този път леко загадъчно. — Елате с мен и ще ви покажа. — Той заобиколи бюрото, но в този момент интеркомът му звънна. Без да крие раздразнението си от прекъсването, той натисна бутона да отговори на обаждането. — Какво има?