— Сър — чу се гласът на Шенк по радиоговорителя, — контролната кула току-що ме информира, че един самолет иска разрешение за аварийно кацане. Имали проблеми с двигателите, а не могат да стигнат до Берген.
— Къде са в момента?
— На десет минути оттук, идват от юг.
Устните на Фрост се свиха.
— Много добре, дайте им разрешение да кацнат. Но… ги наблюдавайте.
— Да, сър. — Линията прекъсна.
— Съжалявам — каза Фрост, присъединявайки се към Нина и Кари.
— Няма проблем — отвърна Нина. — Имам предвид, че ако се каните да спасявате целия свят, трябва да започнете с един самолет, нали?
— Така е. — Фрост се усмихна. — Хайде, следвайте ме.
— Дадоха ни разрешение за кацане — съобщи Старкман на Чейс, надмогвайки шума на двигателите. — Десет минути.
— Проблеми?
— Норвежката наземна служба за контрол иска да знае защо не разполагат с летателния ни план. Пилотът увърта отговора, но ми се струва, че започват да стават подозрителни.
— Докато не станат достатъчно подозрителни, че да изпратят изтребители след нас, това няма значение. — Чейс се обърна към останалите мъже в кабината. — Добре! Десет минути, юнаци! По-добре се пригответе да скачате!
Фрост поведе двете жени към ограничения за достъп участък, минаха през друго преддверие на противогазово убежище и продължиха навътре към подземните съоръжения.
— Тук — каза той. Вратата в дъното на коридора беше от здрава стомана и нищо не се виждаше зад нея, за разлика от остъклените алуминиеви портали към другите лаборатории. Върху метала бе нарисувано логото с тризъбец. Фрост натисна с палец биометричния четец отстрани и тежката врата се отвори. — Моля, заповядайте.
Нина не знаеше точно какво ще види, когато влезе, но още на мига разпозна няколко от уредите; останалата част от лъскавата апаратура обаче бе за нея загадка. Многото суперкомпютри в дъното на огромната лаборатория бяха от вид, който лесно може да бъде идентифициран, високи сини кутии, свързани към течни охладителни системи. В един ъгъл на лабораторията имаше изолационна камера; беше с прозорци, но затъмнени отвън.
— Тук — започна Фрост леко театрално, — най-накрая се изпълни амбицията на целия ми живот. Всичко друго в бизнес империята ми само подпомага направеното в тази зала. В продължение на трийсет години съм използвал ресурсите на фондация „Фрост“ из целия свят, за да идентифицирам генетичния произход на всяка група хора на планетата.
— Търсили сте атлантски гени? — попита Нина.
— Точно така. Само един процент от населението на земята носи онова, което аз смятам за „чиста“ форма на генома — и ние сме част от този процент.
— Един процент от света… това прави колко… шестдесет и пет милиона души?
— Еквивалентът на населението в Обединеното кралство, да. Но са пръснати по цялата планета, има ги във всяка етническа група. Съществуват и такива, които са със смесена форма на генетични маркери — независимо дали са разредени с течение на времето от кръстосването с екземпляри, които не го притежават, или от естествена мутация. Представляват около петнайсет процента от населението.
— Деветстотин седемдесет и пет милиона — пресметна Нина веднага.
Фрост се усмихна.
— Определено сте една от нас. Един от характерните белези на атлантския геном е вродено умение за логическо мислене.
— Като се има предвид онова, което откри — добави Кари, — сега почти не се съмняваме, че потомците на древните атланти са спомогнали за развитието на числовите и лингвистични системи по цял свят.
— Дори след потъването на Атлантида, оцелелите атланти останали движещата сила в човешката цивилизация — продължи Фрост. — Те били лидерите, изобретателите, откривателите. Те създали системите, които позволили на човечеството да преуспява и да се развива — езици, селско стопанство, медицина. Но ироничното е… — изражението му потъмня, — че по този начин те посели семената на собственото си покоряване. Преди да „внесат“ цивилизацията в света, оцеляването на човешката раса зависело напълно от естествения подбор. Тези, които били слаби, умирали. Но при намаляването на заплахата от външните сили на природата, атлантите направили възможно щото слабите да заякнат.