Нина се почувства така, сякаш внезапно помещението е останало без въздух.
— О, боже — прошепна тя. — Да не сте луди? Не, не ми отговаряйте — вие сте луди!
— Не, Нина, моля те, послушай — започна Кари. — Знам, че ти е трудно да го възприемеш, но ако се замислиш, ще видиш колко погрешно си програмирана в социално отношение. Светът е хаос и става все по-лошо — единственият начин това да бъде спряно е възвръщането на управлението на атлантския елит.
— Да мислиш, че масовото убийство е лошо нещо, не е социално програмиране! — сопна се Нина. — Сериозно ли ми казвате, че планирате да изтриете от лицето на земята осемдесет и четири процента от човешката раса? Това са почти пет и половина милиарда хора!
— Ако не го направим — изгледа я Фрост, — човечеството ще се задуши в собствената си отпадъци — негодните ще ни задушат с масата си и ще изконсумират наличните ресурси до пълното им изчерпване. А с нашата работа ние ще възстановим света такъв, какъвто е трябвало да бъде. Фондация „Фрост“ ще обедини оцелелите по цялата планета.
Нина бавно отстъпи назад.
— С ваша помощ, така ли? Вие не сте с всичкия си! Говорите все пак за хора, а не за отпадъци. Кога планирате да започнете малкия си апокалипсис?
Фрост й хвърли мрачна усмивка:
— Не планирам нищо, д-р Уайлд. Вече го правя.
Отново я обхвана чувството за липса на въздух.
— Какво?
— На пистата през фиорда стои един товарен самолет, Еърбъс А380. Ще отлети след петнайсет минути, първо до Париж, а след това до Вашингтон. Докато е във въздуха, ще разпръсне вируса Тризъбец над Европа, а след това в Атлантическия океан, и най-сетне над източното крайбрежие на Съединените американски щати. Предвижданията ни са, че за месец този вирус ще се разнесе до всяко населено място на планетата. Всички, които не носят атлантския геном, ще бъдат заразени.
— И после какво? — прошепна Нина.
— После… — Фрост се приближи до камерата и задейства контролното табло. Черните прозорци потръпнаха и станаха прозрачни. — После ще се случи ето това.
Нина бавно пристъпи напред, едва заставяйки се да погледне. Пред очите й се разкри вътрешността на камерата. Антисептична бяла клетка, празна, с изключение на една тоалетна чиния от неръждаема стомана и ниско легло, върху което лежеше…
Тя притисна ръка към устата си ужасена.
— Джонатан…
Филби погледна невиждащо към тавана, очните му ябълки бяха станали кървавочервени от скъсването на кръвоносните съдове. Кожата му беше влажна, смъртно сива, гръдният му кош едва се надигаше при мъчителното поемане на всяка глътка въздух.
— Беше заразен вчера — произнесе Фрост със смразяващо лишен от чувства тон. — Нашият вирус атакува автоматично нервната система, изключва органите един по един. Ако нещата се развиват по начина, по който симулацията предвижда, той ще е мъртъв след шест часа.
— О, господи… — На Нина й прилоша. — Не можете да го оставите да умре така. Моля ви, направили сте опита си, дайте му сега противоотровата, ваксината, каквото му е нужно.
— Няма ваксина — отвърна Фрост. — Това би провалило целта. Веднъж освободен, вирусът ще направи онова, което е създаден да направи. Единственото лечение е смърт.
— Нина — обади се Кари меко, — той получи онова, което заслужаваше. Той ни предаде — предаде теб. Продаде родителите ти на Куобрас. И беше готов да направи същото с теб. Той не ти беше приятел — единствената причина, по която те гледа така, е неговата вина…
— Никой не заслужава подобно нещо — разтреперана поклати глава Нина. Кари се протегна и сложи ръка на рамото й, но тя се дръпна гневно. — Не ме докосвай!
— Нина…
Лицето й се изпълни с ярост.
— Мислите ли, че бих се съгласила на такъв… геноцид? Господи! Това е лудост! Това ще е най-голямото зло в човешката история! За какъв човек ме мислите?
— Ти си една от нас — настоя Кари.
— Не! Аз не съм като вас! И няма да участвам в това!
— Много жалко — произнесе Фрост студено. — Защото се намирате в ситуация, когато или сте с нас… или сте против нас.
— Дяволски сте прав, че съм против вас!
— Тогава ще трябва да умрете. — Фрост бръкна в якето си.
Времето започна да тече бавно. Нина го гледаше как изважда лъскав сребърен пистолет, как блестящата цев се вдига и черният отвор на дулото се насочва към гръдния й кош. Искаше й се да се обърне и да затича, но шокът и отказът й да повярва парализираха краката й. Мозъкът й отчете как сухожилията от вътрешната страна на ръката му се стягат, как пръстът се приготвя да натисне спусъка…