— Стига! Не!
Кари блъсна ръката на баща си в момента, в който той стреля. Куршумът прелетя покрай Нина и се заби в стената отзад. Тя се опита да извика, но от устните й излезе само стон.
Изражението на Фрост издаваше едва сдържана ярост, когато Кари отчаяно заговори с него на норвежки. След това гневът му се уталожи. До известна степен.
— Дъщеря ми току-що спаси живота ви, д-р Уайлд — каза той. — Засега.
— Нина, моля те — погледна я умолително Кари и заговори бързо. — Знам, че си зашеметена от всичко това, но моля те, изслушай ме. Познавам те, знам, че си една от нас, че мислиш като нас. Не виждаш ли? Можеш да имаш всичко, ако се присъединиш към нас. Моля те, просто мисли рационално.
— Рационално? — ахна Нина. — Планирате да унищожите по-голямата част от човешката раса, а ти ми говориш да бъда рационална?
— Безполезно е — обади се Фрост. — Знаех си, че ще отговори по този начин още когато отказа да застреля Куобрас. Била е манипулирана от средата си. Никога няма да разбере.
— Ще разбере — настоя Кари и в гласа й се прокрадна отчаяние. — Знам, че ще разбере.
— Много добре — каза накрая той. — Разполага с време да помисли до първото освобождаване на вируса. Ако не промени мнението си… тогава ти ще я убиеш.
Кари зяпна.
— Не, аз не мога…
— Да. — Лицето на Фрост стана каменно. — Ще го направиш. Разбираш ли ме, Кари?
Тя сведе глава.
— Да, татко.
— Добре. Отведете я в самолета.
Кари погледна объркано.
— Самолета?
— Пилотът ще започне обратно броене до пускането на вируса. Предполагам, че ще искаш да й дадеш всяка възможна секунда, за да направи правилния избор? — Кари кимна. — Тогава двете ще знаете точно с колко време разполага. И ако тогава откаже да промени решението си, застреляй я и изхвърли тялото й в океана.
Като продължаваше да държи пистолета насочен към Нина, той се приближи до телефона и набра някакъв номер.
— Охрана, Фрост е. Изпратете двама души в лабораторията, за да придружат дъщеря ми и д-р Уайлд до самолета. Д-р Уайлд е под арест — искам да й сложите белезници. Ако се опита да избяга, ликвидирайте я. — Той погледна Кари и добави. — Дори дъщеря ми да ви възпира. Получихте заповедите. — Той остави слушалката.
— Трябва ли да съм ви благодарна за това? — попита Нина.
— Благодарете на Кари. Много й благодарете. Тя е единствената причина, поради която още сте жива.
Вратата се отвори и вътре влязоха двама униформени с оръжия в ръце. Нина подаде ръцете си да закопчаят белезниците, без да се съпротивлява.
— След кацането в Париж използвай един от джетовете на компанията, за да се прибереш вкъщи — каза Фрост на Кари, когато излизаха. — Д-р Уайлд?
— Какво?
— Надявам се да проявите достатъчно разум, за да се върнете заедно с дъщеря ми.
Нина не каза нищо и вратата се хлопна зад гърба им.
Чейс погледна през прозореца на пилотската кабина. Пред тях лежеше Равнсфйорд.
Той отиде с бързи крачки до багажното отделение.
— Още едно последно нещо! — каза той на Старкман, когато закачи въжето на парашута си към релсата на тавана. — Някои от тези хора са цивилни. Не ги вземай автоматично за мишена само за това, че работят при Фрост — стреляй по онези, които стрелят срещу теб.
— Вечният филантроп, а, Еди? — ухили се Старкман.
— Просто не обичам да убивам хора, които не заслужават.
— Какво ще кажеш, ако изтичаме до адвокатите на компанията?
— Изкушаващо е… но все още не! Добре, всички се закачете!
Чейс натисна бутона да отвори задната рампа на товарния самолет. Спускаха се рязко. Смразяващият вятър свиреше заедно с оглушителния вой на двигателите. Отдолу се редяха офисните сгради; къщата на Фрост бързо наближаваше, издигаше се над всичко наоколо върху скалата, а отвъд нея се намираше биолабораторията.
Самолетът изрева на почти триста метра над къщата, след това земята изчезна. Минималното разстояние, при което парашутите биха работили, бе седемдесет и пет метра, а теренът между къщата и лабораторията беше достатъчно далеч…
— Скачай!