Но дори и най-нищожният шанс е по-добър от нищо. Тя обви ръцете си около него.
— Давай!
Кари се надигна и видя какво възнамеряват да правят.
Чейс запали двигателя. Задното колело се завъртя, шумът от високоефективния двигател се превърна в пронизителен писък, когато мотоциклетът излетя от палето и се понесе към отворената рампа.
Кари хвана Нина, но бе твърде късно.
В момента, когато машината стигна до вратата на товарното, тя се носеше със сто и десет километра в час и продължаваше да ускорява.
Чейс завъртя ръкохватката на газта и те излетяха в отвореното пространство.
Излитането от задната част на самолета бе убило част от скоростта им, но не достатъчно. А бяха над твърда земя и падаха бързо.
Бе сбъркал с преценката на времето и сега щяха да умрат.
— Затвори очи! — извика той на Нина, когато върхът на скалата от северната страна на Равнсфйорд прелетя под тях.
Падаха във фиорда.
Водата се носеше към тях с ужасяваща скорост…
— Скачай!
Кари се върна в пилотската кабина с несигурни крачки, от раните й течеше кръв. Ако можеше да реактивира автопилота, компютрите може би щяха да успеят да върнат самолета на аварийно кацане.
Но когато влезе в кабината, осъзна, че е прекалено късно.
Домът й проблесна от дясната страна. Видя руините на биолабораторията, а право напред бяха планинските склонове и широките прозорци на бащиния й офис.
Тя изкрещя.
Фрост бе парализиран от шок при вида на самолета, който летеше над фиорда и се носеше право към него. Най-после способността му да се движи се възвърна и първият му подтик да избяга потисна всички други мисли, но нямаше къде, нямаше и време…
Чейс ритна със здравия си крак и се хвърли от преобръщащия се във въздуха мотоциклет. Нина направи същото и миг по-късно двамата се забиха във водата…
Еърбъсът се вряза в планинския склон със сто и шестдесет километра в час.
Петстотинте тона метал и самолетно гориво бяха повече, отколкото подсилената забранена зона можеше да издържи. Четирите масивни двигателя се откачиха при удара, разбивайки стените от бетон и стомана като бомби. Зад тях при откъсването на крилата, горивото се възпламени. Вълна от течен огън плисна в комплекса и изпепели всичко, до което се докосна.
Адът стигна до всяко ъгълче. Лабораторията, в която се намираше складиран вирусът, се взриви, пламъците погълнаха всичко и го унищожиха, а най-накрая и последните искрици живот на Джонатан Филби. После сякаш самата планина се сгромоляса, като запечата вируса завинаги под милиони тонове камъни.
Чейс знаеше, че при падане от такава височина водата се усеща твърда като бетон.
Освен ако нещо не разбие преди това повърхността.
Тежкият мотоциклет удари водата, вдигайки пръски във въздуха. Миг по-късно той и Нина го последваха.
С разбита повърхност или не, при падането той имаше чувството, че се е хвърлил от сграда. През тялото му премина тръпка, когато кракът му се огъна. А водата бе студена, почти смразяваща.
Поредна болка, когато удари нещо друго. Не вода, нещо твърдо. Мотоциклетът…
Беше се приземил на една страна, съпротивлението на водата забавяше потъването му. А той бе паднал точно върху него.
Заболя го по-силно, почти му причерня.
Почти. Въпреки агонията, той се опита да се фокусира върху целта си — да остане жив. Беше под водата. Трябваше да плува, да излезе на повърхността, да диша.
Прониза го болката в ранения крак, сега вече напълно безполезен, а другият му крак се бе закачил в мотора.
Както и дрехите. Той ритна, опитваше се да се освободи. Мотоциклетът потъваше и го теглеше към дъното на фиорда като котва.
Въпреки тренираността, започна да го обхваща паника. Започна да се мята бясно, но без успех.
Щеше да потъне!
След всичко, през което беше преминал, след всичко, което бе превъзмогнал, за да оцелее…
Някой го хвана.
Нина!
Чейс усети ръцете й върху крака си, как издърпва джинсите му, а после ризата. Тя се скъса. Мотоциклетът потъна в студената тъмнина, когато Нина заплува с всички сили, влачейки го нагоре.