Той се показа на повърхността и пое дълга, мъчителна глътка студен въздух.
— О, боже! — произнесе задъхано. — Мислех си, че умирам.
— Върнах ти услугата — усмихна му се Нина като плюеше вода и конвулсивно си поемаше дъх. — Направо не мога да повярвам, че го направихме!
— Добре ли си?
— Всичко ме боли, но не мисля, че съм си счупила нещо. По-лошо е, че ми е адски студено. Какво стана със самолета?
Чейс се опита да вдигне ръка и да покаже, но беше твърде слаб. Вместо това кимна с глава към фиорда. Плътен, мазен и черен дим се виеше към небето.
— Приземи се твърдо.
— А вирусът?
— Изгорял е. Заедно с всичко останало.
Нина погледна тъжно към тъмния облак.
— И Кари…
Стигнаха до каменния бряг и тя с мъка издърпа Чейс от водата.
— О, боже — възкликна тя, когато видя крака му. Притисна с ръка раната и се опита да спре кървенето. — Трябва да се доберем до лекар.
— Точно така — каза Чейс през стиснати зъби. — Най-отгоре на тази скала има клиника, в главния офис на компанията. Лошото е, че принадлежеше към сградата, която се взриви. Не мисля, че ще се зарадват да ни видят…
Сякаш в отговор, камъкът до Чейс подскочи внезапно. Пропукването на изстрел от пушка проеча надалеч.
— Не се шегуват! — извика Нина. Тя потърси с очи стрелеца. На отсрещния бряг видя няколко силуета на фона на небето, които сочеха към тях.
Наблизо се заби друг куршум и се разхвърчаха парченца разбит камък.
— Скрий се! — нареди й Чейс.
— Няма да те оставя! — Нина се наведе над него, за да го издърпа.
— Нина, недей!
— Няма да те оставя! — повтори тя, хвана го за раменете и започна да го влачи.
— Ще ни пипнат — простена Чейс. — Те погледнаха към мъжете на скалата, улавяйки проблясък от светлина, отразена от лещите на бинокъл.
Нина се наведе и го хвана още по-здраво, притискайки буза в лицето му.
— Еди…
Нови изстрели — но не от пушките отсреща.
Стрелба от картечница, идваше някъде отгоре. Надолу към тях полетяха камъчета и пясък. Един от мъжете, които до преди малко се целеха в тях, се претърколи и падна от ръба на скалата.
— Какво е това, по дяволите? — учудено прошепна Чейс.
Отговорът дойде секунда по-късно, когато три хеликоптера с цветовете на норвежката армия закръжиха над скалата. Два от тях продължиха през фиорда, докато третият се спусна към водата, обърнат към Нина и Чейс.
— Откъде се появиха? — зяпна Нина.
— Някой трябва да се е обадил на пожарната. Норвежците сигурно искат да знаят на кого да лепнат глобата за неизправни пожарогасители, заради които такава голяма част от собствеността на Кристиан Фрост е прецакана. — От високоговорителя на хеликоптера се чу глас.
— Говориш ли норвежки? — попита Чейс.
— Не разбирам и дума.
— Нито пък аз. — Чейс вдигна с усилие ръце: — По-добре да го направиш и ти. Със сигурност не искаш да те застреля някой скандинавец.
— Всъщност не. — Тя вдигна едната си ръка, докато с другата го поддържаше. Бузата й още бе прилепена към неговата. — Еди?
— Какво?
Тя го целуна.
— Благодаря ти, че ми спаси живота. Отново.
Той отвърна на целувката й.
— Аз ти благодаря, че спаси моя. — Той се ухили с редкозъбата си усмивка.
Нина се усмихна и двамата се целунаха още веднъж.
Епилог
Ню Йорк сити
Нина отвори вратата на апартамента и уморено влезе вътре. Всичко изглеждаше така, както го беше оставила преди няколко седмици.
Тя пусна наръч писма на кухненския плот и напълни чайника. Дори не можеше да си представи какво е станало с продуктите в хладилника след толкова време. Може би трябваше да изхвърли всичко и просто да го зареди отново.
Включи кафеварката, отиде до дивана и се отпусна на него. Апартаментът внезапно й се стори едновременно познат и странен, в съзнанието й изплува забравен спомен.
Едва ли можеше да изрази с думи усещането, че отново си е у дома. След всичко преживяно отново се намираше в Ню Йорк, вкъщи, сякаш нищо не се беше случило.
Само дето не беше истина. Тя беше открила Атлантида — и я беше загубила отново. Имаше написаната човешка история, но не можеше да покаже нищо от нея.
Протегна се и докосна медальона си, поправяйки се мислено. Не можеше да покаже нищо от нея… освен знание и удовлетворение, че човешката история ще продължи. Налудничавият план на Фрост беше спрян, всичките му изследвания за вируса — унищожени. Тя се обърна и погледна през прозореца светлините на Манхатън. Запита се дали милионите, милиарди хора, които той беше планирал да убие, щяха да научат някога колко близо са били до унищожение.