— Хубава рокля.
— Какво? — попита Нина объркано, преди да осъзнае, че роклята й е съдрана почти до кръста.
— О, Господи! — Тя се прикри с ръце.
— Е — каза мъжът, като прокара пръсти през късата си коса, — ако това е всичко, което ви притеснява, сигурно сте добре. — Съдейки по акцента, може би беше британец, но Нина не можеше да е сигурна. — Което е хубаво, защото трябва да се махаме оттук. Веднага. — Той й подаде ръка. Нина гледа смутено известно време, след което я пое и той й помогна да се изправи на крака. В този момент тя осъзна, че е изгубила и двете си обувки.
— Кой сте вие? — попита го тя, докато подтичваха нагоре по стъпалата към кея. — Какво става?
— Казвам се Чейс. Еди Чейс. Не се притеснявайте, не съм някой побърканяк. — Той се обърна и й хвърли усмивка, която не беше напълно успокояваща. — Само достатъчно луд да скоча в река да спасявам жената, за която бях нает да се грижа.
— Нает?
— Аха. Аз съм вашият бодигард!
Стигнаха запъхтени до горното стъпало. Чакаше ги малка групичка хора, които изглеждаха смаяни. Неколцина от тях изръкопляскаха.
— Полезно е да си бил в спец отрядите. Аз съм нещо като… нещатен сътрудник. — Нина видя, че неговият Рейндж Роувър с очуканата предница, беше паркиран на кея с отворени врати и работещ двигател.
Един мощен мъж в униформа на служител от охранителна фирма изтича към тях, задъхвайки се.
— Хей! Какво, по дяволите, става тук?
— Всичко е наред, приятел — каза Чейс. — Всичко е под контрол.
— Мамка му! Една кола мина през бариерите и излетя от ръба на кея! Искам отговори!
Чейс въздъхна, след което бръкна под якето си и извади внушителен пистолет. Изглеждаше дори по-заплашителен отблизо с дългата си цев, подсилена от прорязано стоманено парче по горната страна.
— Господин Магнум ще отговори на всичко — каза той и махна по посока на гарда. Малката тълпа бързо се разпръсна.
— Имате ли въпроси?
Мъжът се опита да потисне страха върху лицето си, но с малък успех.
— Е, те могат да почакат.
— Хубаво. Може би искате да намерите типа, който скочи от колата преди тя да се блъсне, макар че е наистина лошо момче. Но точно сега се налага да заведа тази госпожица на някое сигурно място. Става ли?
— Разбира се! — съгласи се гардът, отстъпвайки.
Като продължаваше да държи пистолета си вдигнат, Чейс отвори вратата на Нина, след което изтича до шофьорската седалка и скочи в нея. Миг след това излетя от кея с висока скорост. Накрая направи остър завой, продължи по празния тротоар още известно време, преди да отмине група спрени коли и да отбие по магистрала Уестсайд.
— Предполагам, че ще е по-добре да включиш отоплението — каза той, поглеждайки към треперещата Нина, докато ускоряваше. В далечината звукът на сирени разцепи нощния въздух.
Тя стисна зъби.
— Какво става, по дяволите?
— Кратката версия ли? Лошите момчета искаха да те убият. Добрите искаха да ги спрат. Аз съм един от добрите.
— Но защо ще искат да ме убиват? Какво съм направила?
— Не е за това, което си направила, док. А за това, което можеш да направиш. Онова влечуго в Бентлито, Старкман. Навремето ми беше приятел — работехме по света заедно, в специалните отряди — докато не стана престъпник.
— Каза ми, че работел за фондация „Фрост“, за Кристиан Фрост — вдигна вежди Нина.
Чейс се засмя.
— Е, случайно знам, че не работи там.
— Откъде?
— Защото аз работя за Кристиан Фрост. Искаш ли да се срещнеш с него?
3.
Норвегия
— Кажи, док — произнесе Чейс, — не е ли прекрасно?
— Определено — съгласи се Нина, като гледаше красивия застинал пейзаж долу.
Домът на Кристиан Фрост, както и корпоративните офиси, се намираха в Равнсфйорд, на пет километра навътре от норвежкия бряг, южно от Берген. Фиордът, дал име на района, разполовяваше обширния му имот. В южната страна бяха офис сградите, които — макар с ултрамодерен дизайн, идеално се вписваха в обкръжението. От тях тръгваше път към тънък сводест мост през фиорда. Като обходи с очи моста и целия район, тя осъзна, че има друга голяма лъскава сграда, цветовете и извивките на която се сливаха с отвесния склон, на който бе построена.
— Това е къщата на Фрост — каза й Чейс.