— А! Бих ви казал добре дошла в Иран, госпожице Фрост, но настоящото управление… Пфу! Не заслужава уважение. — Хафез продължаваше да гледа Кари, докато говореше, намигайки на Нина всеки път, когато отклонеше очи от обезпокоително натоварения път. — Най-накрая получихме правителство, което се опитва да бъде прогресивно, и какво стана? На следващите избори ще ги изхвърлят от кабинетите им. Демокрация? Няма полза, ако хората са идиоти! — Той издаде някакъв звук — нещо средно между смях и суха кашлица. — И все пак се радвам да те вида, Еди.
— Значи си бил в Иран преди? — попита Нина.
— Не, никога — отвърна Чейс бързо. Кастил погледна разсеяно навън през прозореца.
Хафез изстреля кашлящия си смях отново.
— Ех, тези западняци с вечните им тайни! Това, което се случи беше…
— Абсолютно нищо — прекъсна го Чейс. Специалните натовски сили никога не са провеждали операции в Иран. Никога. Той погледна Хафез, който се ухили и издуха поредния облак дим.
— Е, значи тогава съм помагал на призраци. Между другото, една от кутиите, които така и не взе, е отзад, както помоли.
Кастил се протегна през задните седалки и взе един мръсен метален контейнер с размерите на голяма кутия за обувки.
— Заровеното съкровище! — обяви той, отвори го и измъкна черен автоматичен пистолет, пълнители и, за ужас на Нина, ръчна граната. — Ето, дръж я!
Нина изписка, когато той внимателно сложи гранатата в ръката й. Кастил бързо и умело провери оръжието, зареди го, след което го пъхна в сакото си.
Тя продължаваше да гледа изумено гранатата.
— Не се плаши — каза той, като я взе от нея. — Няма да избухне, докато не дръпнеш халката. Ето така.
Той изтегли халката и Нина извика.
— Това нещо има петминутен предпазен бушон — обади се Чейс. — Но не се притеснявай, не се задейства преди…
— Никак не е забавно! — прекъсна го Нина.
— Господа — намеси се Кари, — предпочитам да не тероризирате най-важния член на нашата експедиция. — Думите бяха меки, но властната нотка в гласа й не можеше да се сбърка.
— Съжалявам, шефе — вдигна рамене Чейс. Той обезвреди гранатата и я подаде обратно на Кастил, който на свой ред я върна в кутията. — Направих го само за да минава времето по-бързо.
Нина направи физиономия.
— Следващия път си носи iPod-a.
След един час пътуване на самата Нина й се прииска да си беше взела iPod.
В началото планините бяха впечатляващи, но след известно време всичко започна да й се вижда еднакво. Пътуването по неравното шосе беше гладко като летене с вълшебно килимче в сравнение с разбития и криволичещ път, по който се движеха сега, на места почти като просека, виеща се над опасно стръмен склон. Пухтящият дизелов влак по релсите долу изпускаше пушек като мръсен танкер. Проследявайки с поглед двете метални релси в долината, тя видя напред железопътна гара.
— Колко остава, Хафез? — попита Чейс.
— Не е далеч. — Иранецът посочи към долината. — Трябва да отминем разпределителната гара.
— Слава богу — въздъхна Нина. От тънката седалка и непрекъснатото бучене на стария Ленд Роувър вече започваше да се схваща. — Защо този тип иска да се срещнем чак толкова далече? Не можеше ли да се видим в Техеранския „Хилтън“?
— И на мен ми се искаше — отвърна Чейс. — Но се налага да бъде предпазлив. Както впрочем и ние.
— Очакваш ли неприятности? — попита Кари.
— Изхарчваме десет милиона долара, за да купим древен артефакт, който един маниак откраднал от някакъв хитър човек в отдалечен район на Иран. Вие не очаквате ли?
Тя вдигна вежди.
— Имаш право.
Десет минути по-късно Хафез спря Ленд Роувъра пред изоставена селскостопанска постройка. Дворът не се виждаше, скрит зад един завой в долината; дори железопътните релси бяха изчезнали в тунела долу. Над къщата стръмната урва бе обрасла с ниски дървета, докато от другата страна на постройката се спускаше рязко към дъното на долината. Не личаха никакви следи от човешко присъствие.
— Хюго, огледай зад къщата — каза Чейс, вече без всякаква следа на несериозност. — Хафез, ти остани с д-р Уайлд и госпожица Фрост. И при най-малкия намек за неприятност, ги извеждаш от тук.
— Къде отивате? — попита Кари.