— Хей, за това им плащаме! — Той се обърна към мъжа, който седеше сам на една скала наблизо. — А ти, Джак? Идваш ли?
Третият американец от групата вдигна примижали очи от вътрешността на качулката си.
— Дай ми да си поема дъх, Хенри! Струва ми се, че ще изчакам тук, ще сложа да се свари кафе.
— Не можеш да се откажеш от навика си да пиеш кафе дори в Тибет, а? — Двамата съпрузи подигравателно извъртяха очи, когато тръгнаха нагоре по склона, оставяйки Джак сам. — През всичките тези години не спираше да ни повтаря, че сме луди да търсим Атлантида и когато най-накрая се появи сериозно доказателство, той започна да ни моли да дойде заедно с нас… А в момента, когато сме на самия праг, решава да си почине и да пие кафе! — поклати глава Хенри. — Странен тип.
— Да бе. А ние не сме странни, че прекарахме последните двайсет години да търчим по света в търсене на легенди.
— Е, няма да сме единствените откачени търсачи на Атлантида, нали? Но като я открием, ще сме най-прочутите археолози, след…
— Индиана Джоунс?
Хенри се ухили.
— Щях да кажа Хайнрих Шлиман, но и така става. Мислиш ли, че ще ми отива меката му шапка?
Лора го огледа преценяващо от главата до петите.
— Мисля, че изглеждаш добре, както и да си облечен. Или необлечен.
— Дръж се прилично, палавнице. Изчакай само да отидем някъде, където има централно отопление. Или поне огън с големи цепеници.
— Ще ти го напомня. А колкото до огъня — с цепеници е много по-романтично. — Те продължиха да се изкачват, снегът скърцаше под краката им.
След няколко минути Хенри спря, вперил очи в скалата.
— Какво има?
— Този пласт… — Той посочи. — Преди цяла вечност огромните сили предизвикали издигането на Хималаите на мястото, където индийските и азиатските тектонични плочи се сблъскали, като нагънали самите скали и усукали слоевете, така че те тръгнали почти вертикално, вместо хоризонтално.
— И какво?
— Ако преместим онези камъни — Хенри показа една купчина, — мисля, че ще открием вход.
Лора погледна зад раменете му и забеляза пролука съвършена тъмнина в гънката на скалата.
— Мислиш ли, че е достатъчно голяма да се влезе?
— Сега ще разберем! — Той бутна най-горния камък. Сняг и камъчета се разлетяха от него, когато го хвърли настрани. Тъмният процеп се увеличи. — Дай ми ръка!
— О, значи плащаш на местните да опъват палатки, но когато трябва да се местят тежки камъни, караш жена си да участва…
— Тук трябва да е имало свлачище. Това е само горната част на входа. — Той избута още камъни встрани, а Лора му помагаше. — Вземи фенерчето си и виж дали се вижда докъде стига навътре.
Лора свали раницата, извади фенерчето и освети отверстието.
— Не виждам края. — Тя направи пауза, след това извика: — Ехо! — От тъмната вътрешност долетя слаб ек.
Хенри вдигна вежди.
— Е… Съжалявам.
— Във всеки случай пещерата е доста голяма. Почти колкото устата ти. — Лора нежно го погали по тила.
— Мисля, че ако избутаме този камък, ще можем да се промушим вътре.
— Искаш да кажеш, че аз ще мога да се промуша.
— О, ама разбира се! Първо дамите!
— Тъпо кавалерство — оплака се шеговито Лора. Двамата хванаха въпросния камък, забиха здраво пети и натиснаха. За момент не се случи нищо, после с мъчително скърцане той се отмести. Отворът сега бе почти три стъпки висок и малко над стъпка широк, като се стесняваше нагоре.
— Дали ще успееш да минеш? — попита Хенри.
Лора протегна ръка през дупката и опипа отвътре.
— Май да. Веднъж само да вляза. — Тя се наведе по-близо и лъчът на фенерчето се плъзна надолу. — Излезе прав за свлачището. Доста е стръмно.
— Ще те издърпам — каза Хенри и свали раницата си. — Ако има някакви проблеми, веднага ще те изтегля нагоре.
След като въжето бе прикрепено към Лорините ремъци за катерене, тя върза косата си на опашка и прекрачи. Вече вътре, остана да стои предпазливо, опипвайки повърхността под краката си.
— Какво виждаш? — чу се гласът на Хенри.
— Навсякъде само скали. — Очите й се адаптираха към мрака и тя запали фенерчето отново. — Подът е гладък. Прилича на… — Тя отново вдигна светлината. Лъчът падна върху каменната стена, но не разкри нищо, освен тъмнина. — Назад има коридор, доста широк, но нямам никаква представа докъде стига. Изглежда дълъг. — Гласът й потрепна от възбуда. — Мисля, че е прокаран от човек.