— Не забравяй предложението на баща ми — напомни му тя. — Каквото и да предложи Куобрас, той може…
Компютърът издаде мелодичен звук. Хаджар изщрака с пръсти към пазача на Кари, който я удари по рамото с тежката си ръка. Тя млъкна, проследявайки с поглед как Хаджар се обръща към екрана.
За първи път виждаше Куобрас „на живо“ — до този момент бе виждала само негови снимки. А и те бяха стари, от преди няколко години. Черната му коса, пригладена назад, сега бе посивяла на слепоочията, лицето му изглеждаше по-изсечено, но очите бяха все така остри, както преди.
И все така смъртоносни.
— Господин Хаджар — поздрави Куобрас. По тона му личеше, че не му е приятно да се разправя с иранеца.
— Господин Куобрас — отвърна Хаджар с пресилена веселост. — Радвам се, че най-после мога да говоря с вас.
— Имате нещо за мен — заяви нетърпеливо Куобрас.
— Всъщност, две неща! Първото е тази малка дреболийка. — Хаджар вдигна атлантския артефакт пред камерата. — Разбрах, че е бил взет от вас…
— Унищожете го — прекъсна го Куобрас. — Стопете го. Ще ви платя петнайсет милиона щатски долара при получаването на пълен видеозапис по време на унищожаването му.
— Да го унищожа? — Хаджар бе изумен. — Да, мога да го направя, разполагам с всички необходими условия и апаратура за работа със скъпоценни метали, но… — Той поклати глава невярващо. — Сигурен ли сте?
— Стопете го! Напълно. Можете да задържите златото и другите извлечени метали, но искам да го унищожите. Достатъчно неприятности причини.
Смаян, Хаджар премести артефакта върху бюрото си.
— Да го унищожа. Добре. За… петнайсет милиона долара, казвате? — Едрото изображение на Куобрас кимна.
Кари гледаше ужасена. Ако унищожаха артефакта, тогава единствената връзка за откриването на Атлантида щеше да бъде изгубена завинаги…
С огромно облекчение Нина се измъкна от тръбата.
Помещението, в което се оказа, беше правоъгълно, приблизително метър и осемдесет на два и половина, с многобройни тръби отгоре. Подът беше наводнен с гранясала вода.
— Вътре съм — извика тя в микрофона и насочи фенерчето към стените. Изкаляна стълба водеше нагоре.
— Добре — каза Чейс с изопачен от интерференцията глас. — Сега се изкачи по стълбата. И каквото и да правиш…
— Да?
— Не се подхлъзвай.
— Благодаря за съвета. — Вода и мръсотия капеше от импрегнирания й костюм, докато се изкачваше. Предпазливо побутна металния капак на тавана и за нейно облекчение, той се отмести. Тя го дръпна настрани и се набра. — Вече съм горе.
— Добре, трябва да се намираш в стая с една врата.
Тя освети с фенерчето.
— Да.
— Провери дали няма някой отвън до вратата и ако няма, излез. Там, в края на коридора, ще видиш друга врата. Мини през нея.
Сърцето й започна да бие силно. Тя отвори вратата и надникна. Каменният коридор отвън се осветяваше от слаба крушка и освен леко бръмчене, не се чуваше нищо. Погледна в другата посока. Нагоре водеше тясно стълбище.
— Чисто е — прошепна тя.
— Добре, давай.
Тя събу мокрите си гуменки, така че да не оставя влажни следи, след което се насочи с леки стъпки по коридора.
— О! Проблем.
Въпреки съскането на статичното електричество, успя да долови тревогата в гласа на Чейс:
— Какво?
— Вратите са две. През коя да мина?
— На плана е показана само една, сигурно после са избили втора. Но едната трябва да е към генератора. Провери.
Оказа се, че и на двете врати има знак за високо напрежение. Нина се стегна вътрешно и опита по-близката. Слава богу, не беше помещение, пълно с техници или охранителен пункт. Всъщност, приличаше повече на компютърна зала в университет. Рафтът с апаратура й заприлича на компютърен сървър — може би Хаджар поддържаше собствена обезопасена интернет връзка. Безброй черни кутии бяха свързани към него, сякаш беше персонален компютър, а на един голям монитор се въртеше скрийнсейвър.
Стаята беше малка, компютърът — на една ръка разстояние от вратата; тя премести мишката. Мониторът светна с различни прозорци. Повечето от тях бяха неразбираеми данни за статус, но очите й мигновено бяха привлечени към един от тях. Беше разделен на две, всяка част, както изглежда, показваше видеоконферентен разговор.