10.
Франция
Иран беше останал далеч зад тях. И, слава богу, помисли си Нина, докато гледаше Париж през балкона на хотела. От апартамента си имаше изглед към целия град. Забележителности като Нотр Дам и по-нататък Айфеловата кула, изпъкваха в пълния си блясък на фона на ясното нощно небе, сякаш поставени там за нейно лично удоволствие.
Но разглеждането им щеше да почака. Първо трябваше да свърши работата си.
Някой почука на вратата.
— Влез — извика тя и се обърна към вътрешността на стаята. Кари влезе.
— Готова ли си? — попита норвежката.
— Не знам… — Нина хвърли обиден поглед към атлантския артефакт, заобиколен от бележките й под осветена увеличителна лупа. — Направих каквото можах, но не е достатъчно. Още не мога да преведа някои от символите. Защо, да не би баща ти да ме чака?
Кари кимна, после се усмихна.
— Но не се тревожи, ти си една от малцината в този свят, които той е склонен да чака.
— Е, за да съм честна, ще ти кажа, че това не ме прави по-малко нервна.
— Няма причина да си нервна. Ти си по-близо до откриването на Атлантида, от който и да е след древните гърци.
— Да, и виж през какво преминах — през какво преминахме — поправи се тя, — за да стигнем дотук. Имам чувството, че още не съм отмила от косата си онази воня. — Пълзенето през канализационната тръба беше всъщност най-незначителният от лошите й спомени, но тя дори не искаше да си мисли за другите.
Кари подуши косата й.
— Добре мирише — увери я тя. — Хайде, ела да кажеш на баща ми какво си разбрала.
Нина взе артефакта и Кари я въведе в съседната стая, един салон в центъра на апартамента. Чейс стоеше до вратата със свалено яке и прехвърленият през рамото му кобур на автомата се виждаше напълно. Кастил отсъстваше; Нина предположи, че охранява отвън в коридора.
— Здравей, док — поздрави бодро Чейс и кимна към лаптопа на масата. — Надявам се, че си се гримирала, защото ще те снимат.
— О, видеоконферентен разговор?!
— Баща ми обича да говори очи в очи, дори когато не може да го направи в буквалния смисъл — каза Кари. — Хайде, седни. Искаш ли да пийнеш нещо?
— Не, благодаря — отказа тя, макар да нямаше нищо против едно питие, което да успокои нервите й.
Нина седна срещу лаптопа, Кари се присъедини към нея и натрака паролата на клавиатурата.
Екранът оживя и показа Кристиан Фрост в кабинета му.
— Д-р Уайлд! Радвам се отново да ви видя!
— Аз също! — отвърна Нина. — Беше малко по… ами, малко по-бурно, отколкото очаквах.
— Така чух и аз. Имахте ли някакви проблеми при напускането на Иран?
— Нищо сериозно — намеси се Кари. — Благодарение на връзките на господин Чейс с местните жители, успяхме да стигнем до Исфахан, а влиянието на фондацията върху правителството на Иран ни позволи да напуснем страната без да ни проверяват.
— А Хаджар?
— Мъртъв е.
Фрост кимна.
— Добре. Какъв срам… за десет милиона долара… Но това е ниска цена. — Лицето му стана нетърпеливо. — Е, д-р Уайлд, разкажете ми какво открихте.
Нина прочисти гърлото си.
— Ами, боя се, че това не е прекият път към Атлантида, за съжаление. Но определено става дума за своего рода карта. — Тя вдигна металния къс и го обърна към камерата на лаптопа. — Линията, минаваща по дължината му, символизира река — глозелската дума не може да бъде сбъркана. Има и други знаци, които отчасти съм разчела. — Тя погледна бележките си. — „Започни от северното устие“ на някаква „… река. Седем, юг, запад. Следвай курс към града на“… ъ-ъ-ъ… нещо. „Там ще намериш…“. Боя се, че това е всичко, до което се добрах. Но тези знаци от двете страни… мисля си, че показват броя на подчинените, които трябва да минат, за да стигнат дестинацията. Четири от ляво, седем от дясно и т.н.
Фрост беше заинтригуван.
— Да разбирам ли, че думите, които не можете да преведете, са глозелски?
— Не. Всъщност приличат повече на йероглифи, отколкото на букви, и по-скоро са част от различна лингвистична система. Разочароващото е, че изглеждат познати, но не мога да разбера значението им. Може би са местна разновидност…
— Интересно. Кари, моля те, снимай тези знаци и ми ги изпрати, ако обичаш. Искам да ги видя отблизо.