— О, нима? — възкликна Чейс и вдигна двусмислено вежди. Кари го погледна. — Съжалявам, шефе — рече той престорено.
— Нина, идвала ли си преди в Париж? — попита Кари.
— Да, но за съвсем кратко. Бях с родителите си, бяха дошли за конференция по археология. А аз бях само на девет, така че не можах истински да го оценя.
Кари се усмихна.
— В такъв случай утре ще направим нещо, което да можеш да оцениш.
Това нещо се оказа изкуство, кухня… и пазаруване.
Прекараха сутринта в Лувъра. Чейс ги придружаваше, докато Кастил остана да пази артефакта в хотела.
— Ох, не си го представях така — изпъшка Нина, спирайки на входа към магазина на Кристиан Лакроа. Кредитната ми карта ще се запали само ако погледна към цените. Това не са обичайните магазини, от които пазарувам.
— Слава богу — възкликна Чейс с подигравателна усмивка. — Няма нищо по-скучно от това да гледаш как жените пробват дрехи. Освен ако не са бикини. — Нина направи физиономия, при което усмивката му стана още по-широка.
— Не се притеснявай за това — обади се Кари. — От сега нататък имаш неограничен кредит. Фондация „Фрост“ ще плаща за всичко, което ти е необходимо. Или пък го искаш.
— Сериозно?
Кари кимна.
— Напълно. Е, в разумни граници, естествено. Ако искаш да си купиш Ламборгини, може би ще трябва първо да попиташ! Но можеш да си вземеш всичко, което пожелаеш.
— Благодаря — кимна Нина, изпитвайки странно неудобство от подобна щедрост. Не беше нещо, на което е свикнала. Тя реши да се ограничава, независимо какво си купува Кари.
Час по-късно установи, че е похарчила почти хиляда евро. Определено не бе пазарувала на цените на „Ти Джей Макс“. А това бе само четвърт от общата сметка на Кари!
— По-добре внимавай, док — каза Чейс. — Ще свикнеш да харчиш много и ще имаш неприятности, когато се върнеш в Ню Йорк и се окаже, че парите за наема ти са отишли за обувки! — Той, разбира се, се шегуваше, но Нина си помисли, че имаше право.
— Не мисля — възрази Кари. — Когато открием Атлантида, парите ще са последното нещо, за което да се тревожи. Ние ще се погрижим за теб.
— Сериозно? Благодаря ти — кимна Нина.
Кари й се усмихна.
— Винаги се грижим за своите.
На Нина й се искаше да попита какво има предвид, но Кари вече махаше на едно такси.
Следващата им дестинация беше ресторант „Л’Опера“. Мястото беше претъпкано, богати парижани се наслаждаваха на традиционния продължителен френски обяд.
Нина не мислеше, че ще има свободни маси, но скоро установи, че за дъщерята на милиардера филантроп бързо се освобождават маси.
— Презирам тълпите — въздъхна Кари след разговора с управителя на салона на чист френски, който предизвика бясно оживление сред персонала. — Винаги ми напомня, че на планетата има прекалено много хора. Запасите, с които разполагаме, не са достатъчни за население, наближаващо седем милиарда.
Нина кимна.
— Лошото е, че не може да се направи много.
— Ще видим. Фондация „Фрост“ прави каквото може.
Докато чакаха управителя да се върне, Чейс прегледа менюто и направи гримаса.
— Аз съм момче, свикнало по-скоро на риба и чипс — възрази той. — Тия префърцунени манджи нищо не ми говорят. Мисля, че ще ви изчакам и по-късно ще си взема един бургер.
— Първо се оплакваш, че „Мона Лиза“ била „малко дребна и мърлява“, а сега какво? Не бъди такъв, Еди — каза весело Нина. — Няма само да седиш тук и да пиеш, нали?
— Не и докато съм на работа. Освен това така мога да държа под око по-добре входа — каза й Чейс. — И да бъда сигурен, че никой няма да се опита да развали обяда ви.
— Ти… да не би да очакваш неприятност?
Чейс й изпрати усмивка, която бе едновременно успокояваща и зловеща.
— Неприятност ще има единствено ако някой се опита да направи нещо. Вие двете се наслаждавайте на храната, аз имам грижата за останалото. — Той огледа останалите посетители и се насочи към бара. Оттам можеше да наблюдава целия ресторант.
Масата им беше вече готова; един келнер поведе Нина и Кари към нея. Щом седнаха, Нина погледна косо към Чейс.
— Мислиш ли, че ни заплашва нещо? — попита тя Кари.
— Винаги съществува подобна вероятност. Куобрас и приближените му почти със сигурност са разбрали, че сме напуснали Иран. Ето защо трябва да работим колкото е възможно по-бързо — колкото повече се бавим, толкова по-голям е рискът той да ни намери.