Ди Салво бе съпроводен, макар и без неговото пълно одобрение, от друг американец — Хамилтън Пендри — висок, тънък като тръстика аспирант от Сан Франциско. Той изучаваше околната среда — последиците от безогледната експлоатация на дъждовните гори върху туземното население — и бе племенник на конгресмен от Демократическата партия, който бе настоял пред бразилското правителство да ги пусне в джунглата. Ди Салво, както изглежда, бе изтеглил късата сламка. Тъй като семейство Фрост специално бяха поискали именно Ди Салво да съпровожда експедицията, не ги беше грижа за Хамилтън, затова истинският характер на мисията си оставаше тайна за него. Дългокосият млад мъж изглеждаше искрен в ентусиазма си към каузата на местните индианци и опазването на околната им среда, но мили боже — да беше си затворил устата поне за пет минути!
Чейс се бе надявал, че към тях ще се присъедини друг човек, но причината това да не стане се изясни в момента, в който Нина я видя. Оказа се, че приятелката му Мария Ческарило, която ги посрещна на пристанището, е също толкова красива, колкото и Шейла… и също толкова бременна.
— Кълна се, че е просто съвпадение! — намигна им Чейс над рамото на Мария, докато двамата се прегръщаха.
— Разбира се, вярваме ти — отвърна Нина. — Нали, Хюго?
— Разбира се — повтори Кастил, дъвчейки банан.
Макар Чейс да се разочарова, че Мария няма да ги придружи, той не се сдържа и отвори един от сандъците, които тя бе докарала на пристанището. Нина не видя съдържанието, но можеше лесно да се досети.
— Оръжие? — попита тя, когато бразилката си тръгна.
— И някои други играчки — отговори той бодро. — Свариха ни натясно в Иран — нямам намерение да позволя това да се случи отново. Освен това ако съдя от думите на Агналдо за местните, може да имаме нужда от нещо, с което да ги отблъскваме.
— Какво е казал за тях?
— Ами, никога не ги е срещал лично — чувал е само разни истории. Пък и хората, които са ги срещали… не са се връщали обратно, за да разкажат на останалите.
— Какво? — Нина поклати глава. — Не, звучи ми прекалено много като Индиана Джоунс. Всичките онези приказки за „изгубени племена в джунглата“… вече никой не вярва на такива работи. Все пак живеем в двайсет и първи век!
— Вие може би — каза Ди Салво, който изведнъж се материализира точно зад нея и я накара да подскочи. За мъж с такива размери той притежаваше странната способност да се движи незабелязан. — Но те — не. Звучи ви пресилено, но всяка година дузина хора — дървари, златотърсачи, дори туристи — биват убити от индиански племена дълбоко в джунглите. Което прави работата ми доста трудна. — Той присви очи и огледа пристанището, където няколко души гледаха към тях с подозрение. Доста са изненадани, осъзна Нина; сравнени със занемарените малки корабчета наоколо, блестящите футуристични форми на „Нереида“ напомняха НЛО.
— Тези хора мразят местните индианци, защото племенните земи са защитени със закон — така че прехраната им може да бъде унищожена за една нощ, ако бъде открито ново племе. Не биха си мръднали пръста да помогнат, ако се вярва, че индианците убиват безнаказано нарушителите. Мразят и мен, защото работата ми е да намирам индианците.
— Но това е престъпление! — изписка Хамилтън. За разлика от Ди Салво, Нина го чу да се приближава, сандалите му шляпаха по палубата. — Изобщо не би трябвало да се чака откриването на някое племе, та чак тогава районът да бъде защитен. Целият този регион трябва да бъде защитен! Дървари, миньори, скотовъдци, всички те унищожават дъждовните гори! Изгарят хиляди акри всеки божи ден за да освободят място за обори на говедата! Все едно да изрежеш собствените си бели дробове и да ги продадеш за няколко долара, за да можеш да си купиш бургер!
Чейс хвърли бърз кос поглед към Нина, преди лицето му да стане напълно сериозно.
— Да, тези палежи са отвратително нещо, нали? Тотално разхищение.
— Така е! — Хамилтън размаха ръце. — Направо е невероятно!
— Имам предвид — продължи Чейс, — че само от едно махагоново дърво могат да се направят няколко дузини седалки за тоалетни. Имам една такава вкъщи. Сядал ли си на махагонова седалка някога? Най-удобното място, където да си пльоснеш задника, докато четеш вестник. Приятно и топло.