— Още глозелски букви — промърмори Хенри. — Но не съвсем същите като онези в гробницата. Вижте, някои от тях приличат досущ на йероглифи. — Той ги сравни с копията, получени чрез триене. Бяха от същия вид. — Все по-любопитно и по-любопитно…
— Какво ли означават? — прошепна Лора.
— Нямам представа. Не е точно езикът, който говоря свободно. Е, поне засега. — Той се прокашля скромно. — Изглеждат сякаш са добавяни, след като това е било направено. Надписването е малко по-грубо от стрелата. — Той се обърна към мистериозния предмет в кадифето. — Дори само това оправдава идването ни тук! — Изправи се и нададе триумфиращ вик, след което прегърна Лора. — Направихме го! Наистина намерихме доказателство, че Атлантида не е била само мит!
Тя го целуна.
— Сега остава да намерим самата Атлантида, нали?
— Е, стъпка по стъпка.
От вътрешността на пещерата се чу вик, който привлече вниманието им.
— Професоре, тук има нещо! — Беше Сонам.
Като оставиха предмета на пода, Хенри и Лора забързаха към тибетеца.
— Погледнете. — Мъжът беше осветил стената на гробницата. — Помислих, че е само пукнатина в скалата, но после ми хрумна нещо. — Той свали ръкавицата си, пъхна върха на малкия си пръст във вертикалната пукнатина и бавно го прокара нагоре. — По цялата си дължина е еднакво широка. Има и още една, точно като тази тук. — Тибетецът посочи едно място в стената на около три метра.
— Врата? — вдигна вежди Лора.
Хенри проследи движението на пукнатината нагоре с фенерчето си, за да открие едва видима линия, минаваща хоризонтално на около два метра отгоре.
— Голяма врата. Джак трябва да я види. — Той повиши глас: — Джак? Джак! — Не му отвърна никой, освен ехото. — Къде изчезна този човек?
— Професор Уайлд? — извика един от тибетците. — Отвън става нещо! Чуйте!
Групата притихна, сдържайки дишането си. Нисък бучащ звук, който ставаше все по-ясно доловим, бързо туптене, съпроводено от тътнещ вой.
— Хеликоптер? — извика Лора невярващо. — Тук?
— Хайде — отсече Хенри, изтичвайки към изхода. Небето отвън бе притъмняло. Той използва въжето, за да се издигне над купчината камъни. Лора го последва.
— Да не би да са китайски военни? — попита тя.
— Откъде могат да знаят, че сме тук? Дори ние не знаехме точно къде ще отидем, преди да стигнем до Ксълаодънг. — Хенри се измъкна през дупката и стъпи на широката площадка. Времето определено се беше развалило, беше се извил вятър.
Но това не бе най-голямата му грижа точно сега. Той потърси с очи хеликоптера: звукът стана по-силен, но машината не се виждаше никъде.
Нито пък Джак.
Лора се появи зад него.
— Къде е?
Отговорът на въпроса й дойде миг по-късно, когато хеликоптерът се появи в полезрението им.
Не бяха китайци, схвана веднага Хенри. Нямаше червени петолъчки. Нямаше изобщо никакви опознавателни белези, дори номер на опашката. Само зловещо тъмносиво оцветяване, което веднага го накара да си помисли, че е от Специалните въздушни сили. Но кои?
Не разбираше много от авиация, за да разпознае типа вертолет, но машината беше достатъчно голяма да побере няколко души в салона за пътници. Той видя пилотите зад стъклото на пилотската кабина — обръщаха глави надясно и наляво, сякаш търсеха нещо.
Сякаш търсеха някого.
Търсеха тях.
— Влизай обратно в пещерата! — извика той на Лора и тя с разтревожено изражение изчезна в тъмнината.
Хеликоптерът се приближи още. От земята се вдигна вихрушка и завъртя падащите надолу снежинки. Хенри се дръпна към входа на пещерата.
Един от пилотите посочи надолу към земята. Към него.
Машината се залюля като огромно извънземно насекомо, огромните очи на пилотската кабина се втренчиха в него, след това се отвърнаха отново. Отстрани се отвори една врата и миг по-късно се показаха две намотани въжета, които се развиха и заплющяха като змии към земята.
С тях се спуснаха две тъмни фигури.
Хенри забеляза веднага, че са въоръжени — бяха преметнали на гръб автоматични пушки.
Единственото оръжие, което притежаваше експедицията, беше обикновена ловна пушка, взета повече да плаши дивите животни, отколкото по предназначение. И отгоре на всичко не беше с тях — бяха я оставили в лагера.