Температурата бе спаднала забележимо. Нина си мислеше, че най-сетне ще изпита облекчение от тягостната, задушна горещина, но вместо това се чувстваше неспокойна.
Ди Салво и Чейс също притихнаха постепенно, двамата мъже напрегнато оглеждаха бреговете и нещо в позите им подсказваше, че се приготвят за действие.
— Какво е това? — попита тя Чейс, когато корабът направи поредния завой.
— Струва ми се, че си имаме компания. — Нямаше и сянка от обичайното му лекомислие.
— Еди — произнесе Ди Салво тихо и посочи наляво. Нина проследи погледа на Чейс, но не откри нищо.
— Да, видях ги — отвърна Чейс.
Единственото, което Нина забеляза, бяха дървета.
— Какво?
Чейс посочи.
— Стъпки в калта.
Въпреки това тя не ги виждаше.
— Отлично — намеси се Хамилтън с обичайния си висок тон, с което си спечели раздразнението на Чейс и Ди Салво.
— Точно на това се надявах! Ще сме първите, които ще се запознаят с това племе, нали Агналдо?
— Другите са се запознали с тях преди нас. — Гласът на Ди Салво прозвуча зловещо. — Само дето не са се върнали да кажат на някого.
— Хюго — изсъска Чейс и направи знак с ръка през гърлото си. Кастил веднага изключи двигателя.
— Какво има? — прошепна Нина. В отговор Чейс само посочи напред.
Нещо изникна от мъглата, когато „Зодиак“ се понесе напред. Предметите, както изглежда, плуваха над водата… докато облакът дим изтъня и те видяха, че предметите са привързани към бамбукови пръти.
Не, не бяха привързани. Бяха набити на тях.
Нина се сви от ужас, когато осъзна какво е това. Трупове. Скелетните останки от хора, повечето от плътта на които отдавна бе прогнила и изядена от дивите животни. Единственото останало бяха кости, парцали от дрехи…
Тъпият нос на кораба се блъсна леко в първия бамбуков прът. Чейс направи знак на Ди Салво, който му хвърли едно гребло, преди да вземе друго за себе си.
— Откога са тук, според теб?
Ди Салво се взря напрегнато.
— Отдавна. От години. Последният път, когато съобщиха за изчезнал в този район, беше преди около седем години.
— Изглежда сме го намерили. — Чейс използва греблото и избута лодката встрани, след което започна да гребе. Пътят напред бе белязан от още ужасяващи знаци.
— Поразително — промърмори Хамилтън, вперил очи в първия труп, покрай който минаха, с изражение, примесено с отвращение. — Истинско изгубено племе, напълно изолирано от цивилизацията.
Нина присви устни.
— Имам чувството, че искат нещата да си останат по такъв начин. Това очевидно е предупреждение — стойте далеч от пас.
— Просто искаме да ги видим, не сме заплаха за тях — въздъхна Хамилтън. — Помислите си за всички антропологични факти, които можем да научим от тях.
— Ето защо предпочитам археологията — промърмори Нина. — Всичките ми находки са мъртви, не могат да те забият на кол… О, боже! — Тя отскочи, лодката се наклони и тя се хвана за якето на Чейс. — Еди, Еди! Спри лодката! Спри!
Чейс извади своя „475 Уилди Магнум“ от кобура, преди да осъзнае, че Нина вика от въодушевление, а не от страх.
— Исусе, ще ми докараш сърдечен удар! — оплака се той и използва греблото си, за да спре лодката. — Какво има?
— Това тяло…
— Какво за него?
Тя посочи към един от труповете. Независимо от малкото, което бе останало от него — челюстта и едната ръка липсваха, — цялата свързваща тъкан бе изядена, дрехите бяха изгнили — но дори сред тази мръсотия от десетилетия, блясъкът на метал още се виждаше.
Значка.
Точно тя накара Нина да потрепери. Беше неуместно след толкова изтекло време… но все още притежаваше силата да те екове. Един дяволски знак.
Емблемата на хитлеровите SS отряди.
— Какво, по дяволите, прави това нещо тук? — учуди се гласно Чейс. — Нацисти? На това място?
— Сигурно е някой от експедицията на Аненербе — отвърна Нина. — Аненербе е бил археологическият клон на SS — добави тя в отговор на объркания поглед на Чейс. — Нацистите изпратили отряди по цял свят да търсят артефакти, свързани с Атлантската митология — те вярвали, че арийската раса е произлязла от древните владетели на света, а всички останали са боклуци. Но експедициите им са били насочени към Азия, не към Южна Америка…