— Нещо ги е довело насам — обади се Кари. Тя посочи към раницата на Нина. — Може би същото, което и нас.
— Не, в това няма смисъл — намръщи се Филби при това допускане. — По времето на нацистите глозелските плочки са се смятали за фалшификати, никой не ги вземал на сериозно. Те не са били в състояние да преведат надписите. Трябва да е било нещо друго, нещо, което не сме видели…
Кари се взря в близките тела по-скоро с любопитство, отколкото с отвращение.
— От състоянието на тези трупове се вижда, че са умрели по едно и също време. Но тук има само четири. Твърде малък брой за една експедиция. На подобна мисия Аненербе изпращали поне дванайсет души.
— Може би тези не са успели да избягат достатъчно бързо — допусна Чейс. — Е, сега какво ще правим? Които и да са, не искат ние да се мотаем наоколо.
— Трябва да продължим — каза Кари твърдо. — Не сме изминали целия този път, за да се уплашим от някакво дивашко племе и неговите плашила.
— А, а, виждаш ли? — каза Хамилтън, размахвайки поучително пръст към нея. — Изборът ти на думи разкрива доминиращите ти културни предразсъдъци. Тези хора са живели в идеална хармония с обкръжението си в продължение на хилядолетия — и не би ли могло да се каже по същия начин за нас, че ние сме истинските плашила?
Кари изглеждаше толкова раздразнена, колкото Нина никога не я бе виждала.
— О, я млъквай, глупак такъв! — Ди Салво едва сдържа смеха си. — Господин Чейс, виждате ли място, където бихме могли да слезем?
Чейс напрегна очи през мъглата.
— Трудно е да се каже… може би има нещо на десния бряг. — Той отново започна да гребе, Ди Салво се присъедини и двамата се опитаха да отклонят лодката от зловещите предупредителни знаци.
Покрай брега наистина имаше празно място сред плътната растителност и няколко минути по-късно „Зодиак“ бе вързан. След като всички стъпиха на твърда земя, екипировката бе разтоварена и оръжието раздадено — за неудоволствие на Нина и оскърбление на Хамилтън.
— Вие сериозно ли допускате, че ще осъществим пръв контакт с тези хора под дулата на оръжие? — изкрещя той, когато Чейс подаде компактни автоматични пушки на Кастил и Ди Салво.
— Ако съдя по състоянието на телата, бих казал, че те са били посрещнати с копия, така че — да — отвърна Чейс. В багажа имаше още една пушка; след като помисли малко, той я извади и я предложи на Кари: — Знаеш как…
Тя я взе.
— Колт Командо М4А1 5.56 милиметрова пушка за нападение, магазинът се зарежда с трийсет патрона, максимален обсег триста и шейсет метра.
Чейс беше впечатлен.
— Окей, добавям това към списъка с неща, които искам от една жена…
— Не ме ли искаш вече? Сърцето ми е разбито — изплака театрално Нина.
— Добре… — той погледна часовника си, — остават три и половина часа до залез, така че няма значение какво става или какво ще открием — връщаме се на кораба след три часа. Освен ако не разберем повече за нашите приятели, набучени на колове, няма да строим никакъв лагер. Двамата с Агналдо ще направим патрул, Хюго ще ни гледа задниците. Всички останали ще се движат между нас — ще стоят близо един до друг, но без да се струпват на група. Нина, ти ще се движиш с госпожица Фрост. Изглежда смешно, но започвам да си мисля, че тя може да направи доста сносна втора кариера като бодигард. — Кари се усмихна и се изпъна като войник, смигайки на Нина. — Добре! Да тръгваме да намерим изгубения град!
— Какъв изгубен град? — попита Хамилтън, когато всички последваха Чейс и Ди Салво. — Чакайте, има ли нещо, което е трябвало да ми кажете?
Отне им почти час, за да стигнат до първото от предполагаемите местоположения на града, и още двайсет минути за изследване, преди да стане очевидно, че там няма нищо. Онова, което на въздушните снимки изглеждаше като намек за бивша цивилизация, на земята се разкри като оголени скали, паднали дървета и игра на светлината.
— Е, не можеше да се очаква, че още веднага ще се натъкнем на него — опита се да успокои Чейс Нина, докато гледаше компаса и четеше картата. Под дърветата хващането на очертанията на GPS сателита беше в най-добрия случай проблематично. — Остава да проверим още три места.