— Вината не беше твоя — опита се да го успокои Нина. — Това е мястото, където тези хора живеят. Те познават терена. И очевидно добре се справят със задачата си да държат далеч посетителите.
— Въпросът не е в това!
— Никой от нас не ги видя, Едуард — каза Кастил с все още дрезгав глас.
— Да, но…
— Еди — натърти Нина, — още сме живи, това е важното. Ако беше започнал да стреляш, повечето от нас щяха вече да са мъртви. Може би дори всички.
— Денят още не е завършил — припомни й той.
Пътеката започна да се катери, един хълм предпазливо се показа над равната шир на басейна на Амазонка. Нина забеляза още знаци за човешко присъствие, към пътеката, по която се движеха, се присъединиха и други пътеки, които водеха към мястото.
Хълмът стана по-стръмен. Пътеката закриволичи към върха и дърветата се разредиха.
— Мили боже — зяпна Нина, когато стигнаха билото.
Хълмът не беше висок, но предлагаше панорамна гледка надолу. Зеленината преобладаваше в пейзажа, едно разклонение на реката лъкатушеше през нея, но в пролуките между дърветата тя забеляза руините на древни постройки, запуснати останки от нещо, което на времето сигурно е представлявало голямо селище.
Една от сградите обаче не беше разрушена. И тя не можеше да откъсне очи от нея.
От въздуха сигурно се скриваше от джунглата. Но от този ъгъл Нина я виждаше ясно — мрачна, заплашителна постройка. Освен това беше голяма — двайсет метра висока, сто и двайсет метра дълга и шейсетина широка.
Тя си спомни изречението от „Критий“: „Там се е намирал храмът на Посейдон, който бил един стадий дълъг и половин стадий широк, със съразмерна височина и странен, варварски вид“. Тъмната каменна структура пред нея определено отговаряше на описанието, въпреки че древните гърци употребяваха „варварски“ за неща, които просто не са гръцки. Във всеки случай, приличаше й повече на постройка на инките или на маите, големите блокове дялан камък бяха грижливо подредени, с неестествена прецизност. От ъглите се издигаха нащърбени върхове, обвити от шума, която скриваше формите им. По-ниските части на стените бяха изсечени стъпаловидно, но извивката на покрива напомняше нещо по-модерно, нещо като хангар за самолети.
Тя гледаше Храма на Посейдон, богът на морето.
А може би негов дубликат, копие. Оригиналният, според Платон, е бил облицован в скъпоценни метали, докато това тук бе груб камък, покрит с мъх и лиани. Освен това беше по-малък, по-къс от дължината на един гръцки стадий, сто осемдесет и три метра.
Освен ако не е била права през цялото време — че атлантският стадий е по-малък от гръцкия. Което би затруднило значително търсенето на местоположението на острова…
Нямаше възможност да размишлява още по въпроса, тъй като индианците ги поведоха надолу по стръмнината. Макар мястото да бе в развалини, то не бе изоставено. Близо до храма имаше селце с дървени и каменни постройки. Тя преброи петнайсет. Или племето се бе разпръснало на повече от едно място, или хората бяха малко на брой. Не изглеждаше да има повече от стотина души.
Групата бе въведена в селцето. Други индианци — млади и стари мъже, жени, деца — наизскачаха от къщите да ги видят как минават; тъмните им очи бяха изпълнени с подозрение. Близо до основата на храмовата стена се издигаше една по-голяма постройка.
— Викат възрастните — каза Ди Салво, заслушан във възбудените приказки на индианците. Животинската кожа, която покриваше вратата на постройката, бе дръпната настрани и оттам излязоха трима мъже. Старите набръчкани лица под украсените с пера ленти за глава бяха все още силни и жизнени.
— Забележително — прошепна Кари по-скоро на себе си, отколкото на Нина. — Генетиката… С едно население толкова малко и толкова изолирано, естествено е браковете между близки родственици да предизвикат генетични анормалности. Но подобно нещо не се вижда. Изключителен геном… Трябва да взема ДНК проби за анализ във фондацията.
— Нека първо ги убедим да не ни пронизват с копията си, преди да ги попитаме дали може да им източим кръвта, а? — предложи Чейс.
Индианците побутнаха групата да прекрачи под парцаливата кожа и те застанаха пред старейшините, които ги гледаха със студено презрение, докато слушаха водача на ловната дружинка. Израженията им се промениха, когато мъжът извади атлантския артефакт. Страхопочитание… примесено с гняв.
Един от възрастните мъже зададе остър въпрос и ловецът посочи Нина. Старейшината отиде до нея и разгледа лицето й отблизо. Тя се опита да не показва страх. След няколко агонизиращи минути той издаде леко презрителен звук и насочи вниманието си към Кари. Суровото му изражение омекна, сякаш бе очарован, когато надникна в сините й очи; после се пресегна да попипа русата й коса. Тя вдигна вежди, но позволи.