След по-малко от секунда двамата мъже стъпиха на земята и по въжетата започна да се спуска втора двойка. Също въоръжена.
Хенри скочи вътре в пещерата, хлъзгайки се по купчината от камъни, докато се приземи твърдо на пода.
— Хенри? — извика Лора. — Какво става?
— Не ми изглеждат приятелски настроени — отвърна той мрачно. — Най-малко четирима са и са въоръжени.
— Мили боже! Ами Джак?
— Не знам, не го видях. Трябва да оставим вратата отворена. Хайде. — Докато Лора тръгна забързано към гробницата, Хенри инстинктивно грабна странния метален предмет, завивайки го в кадифето, и затича.
Четиримата тибетци като обезумели претърсваха стените на гробницата.
— Тук няма нищо!
— Трябва да има нещо! — изрева Хенри. — Някакъв отвор, ключалка, каквото и да е! — Той погледна назад. На входа на пещерата тъмнееше силует. Миг по-късно той хлътна, сякаш погълнат от земята. На неговото място се появи друг.
— По дяволите! Вече са вътре!
Лора го хвана за ръката.
— Хенри!
Още един силует, и друг, и друг…
Петима мъже. Всичките въоръжени.
Те бяха в капан.
Червени линии пронизаха тъмнината. Лазерни мерници, последвани от мощните лъчи на халогенни фенери. Заслепяващите светлини заиграха напред-назад, преди да стигнат до малката група хора в гробницата.
Хенри замръзна, почти заслепен от лъчите; нямаше къде да избягат, а лазерните мерници, танцуващи по телата им означаваха, че не могат да се борят, нито пък…
— Професор Уайлд?
Хенри беше шокиран. Знаеха го по име?
— Професор Уайлд! — повтори гласът. Дълбок и плътен, с акцент. Може би гръцки? — Останете, където сте. Вие също, д-р Уайлд — долетя заповед, насочена към Лора.
Натрапниците се придвижиха напред.
— Кои сте вие? — поиска да знае Хенри. — Какво искате?
Мъжете с халогените спряха; само една висока фигура продължи напред към членовете на експедицията.
— Казвам се Джовани Куобрас — произнесе мъжът, достатъчно осветен, за да различи Хенри чертите му. Твърдо, сухо лице с изпъкнал римски нос, тъмна коса, пригладена назад почти като кепе, студени очи. — Това, което искам, съжалявам, че трябва да го кажа… сте вие.
Лора го гледаше объркано.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че не мога да ви позволя да продължите проучването си. Рискът за света е прекалено голям. Моите извинения. — Той наведе глава за миг, после отстъпи крачка назад. Очите му си останаха все така хладни. — Няма нищо лично.
Лазерните линии се кръстосаха върху Хенри и Лора.
Хенри отвори уста.
— Почакайте…
В тясното пространство на гробницата изстрелите от автоматични оръжия прозвучаха оглушително.
Куобрас погледна шестте направени на решето от куршумите тела, докато чакаше ехото от стрелбата да отзвучи, после даде бързи заповеди.
— Съберете всичко, свързано с експедицията — карти, бележки, всичко! Повторете процедурата и с онези отзад. — Той посочи към мъртвите нацисти. — Предполагам, че това са останките от експедицията на Краус. Ето че една историческа мистерия се разреши… — добави той почти на себе си, докато хората му се разделиха на групи и се заеха със задачата.
— Джовани! — извика един мъж миг по-късно, наведен над тялото на Хенри.
— Какво има, Юри?
— Ела да видиш това!
Куобрас се приближи.
— Мили боже!
— Това нещо не е ли орейхалк? — Юри Волгин насочи светлината на фенерчето си към предмета, който току-що бе развил. Върху лицата на двамата мъже заигра плътен оранжев блясък.
— Да… но никога преди не съм виждал цял артефакт, направен от него, само парчета.
— Красив е… и сигурно струва цяло състояние. Милиони, десетки милиони долари!
— Най-малко. — Куобрас гледа дълго артефакта, виждайки собствените си очи, отразени в метала. След това се изправи рязко. — Но трябва да се държи скрит. — Той извади едно фенерче, плъзна светлината по стените на гробницата, но не видя нищо, освен барелефи на древни богове. Обърна се към олтара и бързо се взря в надписите. — Глозелски… но нищо за Атлантида.
— Може би трябва да претърсим гробницата — предложи Волгин, хвърляйки дълъг поглед към предмета, преди внимателно да го увие отново в кадифето.
Куобрас се замисли.
— Не — произнесе накрая. — Тук няма нищо, сигурно отдавна е било плячкосано. Наистина мислех, че семейство Уайлд може да са ни отвели до самата Атлантида, но пак стигнахме до задънена улица. Трябва да се измъкнем оттук, преди бурята да започне. — Той се завъртя и тръгна към изхода.