— Иска ми се да кажа, че се надявам да се окажат по-лесни от това последното — обади се Чейс, — но… нямам такова чувство.
— Нито пък аз — кимна Кари. — Но знам, че можем да се справим. Колко минути имаме?
— Четирийсет и шест.
— Добре тогава. Да видим що за Предизвикателство на Сръчността ни чака.
Те закрачиха предпазливо по новия проход, който зави няколко пъти, преди към звука от стъпките им да се присъедини друг звук. Чейс насочи фенерчето напред. Коридорът се отваряше към голяма зала.
— Вода — обяви той.
— Вътре в храма? — попита Нина.
— Сама каза, че това е храм на бога на океана… — Те ускориха крачка. — Определено течаща вода. Може би онази малка рекичка, която видяхме край селото, минава и през храма.
Предположението му се потвърди няколко минути по-късно, когато тесният проход се разшири. Тримата се озоваха върху платформа, която минаваше по дългия край на голямо правоъгълно езеро със зелена солена вода. Таванът над платформата беше със същата клаустрофобична височина както и проходът, но залата над езерото бе далеч по-висока.
Чейс насочи лъча на фенера към водата и по стените на залата заподскачаха отражения. Езерото, дълго най-малко трийсет метра, бе широко около осем. Пресичаше го нещо, което Нина в първия момент бе взела за въже, но се оказа тясна дървена греда, не по-широка от пет сантиметра, поддържана от забити в дъното на езерото пръти. Гредата се намираше на шейсет сантиметра под нивото на платформата — и само на двайсетина над ленивата повърхност на водата.
— Добре, и сега какво? — въздъхна Чейс.
Кари посочи отвъд канала.
— Какво е това?
Светлината разкри проблясващ златен кинжал, който лежеше в плитка ниша точно над срещуположния край на гредата. Трийсетина сантиметра над него по дължината на отсрещната стена минаваше перваз, но изглежда не съществуваше начин да се стигне до него.
— Това явно е Предизвикателството на Сръчността — обади се Нина, като стигна до ръба на платформата и се наведе да види гредата от по-близо.
— Като си помисля, че трябва да се пази равновесие върху това нещо, за да се стигне до кинжала…
Опитните очи на Чейс забелязаха нещо интересно в единия край на езерото срещу каменната стена.
— И тогава онова нещо се спуска надолу, така че останалите да могат да пресекат. — От другата страна имаше тесен подвижен мост, повдиган от въжета. — Той описа с показалец една въображаема дъга от горния край на моста надолу до ръба на платформата, върху която стояха.
Нина се взря още по-напрегнато в езерото. Във всеки край на залата можа да различи извитите сводове на нещо, което предположи, че е водопровод, канали, през които водата да минава.
— Защо просто не преплуваме до отсреща? — запита се тя гласно. — Не знам колко е дълбоко, но…
Матовата зелена повърхност на водата внезапно се раздвижи и изригна, разкривайки цяла редица от зейнали челюсти с огромни, лъснали зъби, устремени право към главата на Нина…
Кари я сграбчи за яката и я дръпна назад точно когато устата на каймана се захлопна с чаткане на мястото, на което Нина бе стояла само миг преди това. Хищникът се хвърли и замята по края на езерото, опитвайки се да се докопа до плячката си, но отвесната каменна стена осуети плановете му. Като не успя да се покатери, той падна обратно във водата с ужасно съскане.
Нина бе прекалено уплашена, за да говори.
— Исусе! — успя да произнесе тя, когато гласът й се възвърна. — Боже мой…
— Ето защо не е възможно да преплуваме. Не бих се изненадал, ако се окаже, че има и пирани.
— Но как са попаднали тук? — извика тя. Цялото й тяло трепереше. — Проклетият храм е от преди пет хиляди години!
Чейс предпазливо изследва езерото, взрян в набраздената повърхност.
— По същия начин, по който капаните продължават да действат — това е работа на ония нещастници отвън.
Като държеше краката си на разумна дистанция от ръба, Чейс се изправи и насочи светлината към тавана.
— Има нещо там горе, но не мога да видя какво е. Прилича на вдлъбнатина в стената.
— Стигаш ли до там?
— Не, прекалено високо е… О, почти успях. Но за да се види добре, ще се наложи да пресечете езерото до мястото, на което е кинжалът.
Кари изпусна дълга въздишка.
— Добре. Предполагам, че аз съм тази, която трябва да го направи.