Започнаха да претърсват стените на залата, като опипваха с пръсти студения камък. След минута Чейс извиси глас:
— Тук!
Нина и Кари отидоха при него в ъгъла на помещението. На нивото на пода, точно където двете стени се събираха, имаше малък вертикален отвор. Не беше по-голям от прорез — но в сравнение с точните спойки на другите блокове си личеше, че е преднамерено изработен.
— Какво има вътре? — попита Кари.
— Представа нямам — прекалено малък е, за да провра ръката си. Нина, ти си с по-изящни пръсти, защо не опиташ?
— Ами, бих искала да си останат изящни — отвърна тя, но коленичи пред отвора. — О, боже. Надявам се, че вътре няма скорпиони, или нещо, което да ми натроши ръката…
Тя предпазливо провря длан между блоковете. Отначало малко, после още малко…
Върховете на пръстите й докоснаха нещо. Тя се сепна, уплашена, че може да е спусък, който да задвижи надолу шиповете. Но не стана нищо подобно.
Засега.
— Какво има? — попита Кари.
— Усетих нещо метално.
— Може би е ключ?
— Не знам… почакай. — Нина опипа. — Възможно е.
Чейс се наведе.
— Можеш ли да го дръпнеш?
— Нека аз — предложи Кари. — Нина, по-добре почакай в прохода. В случай че нещо се обърка.
— Ако не се получи, така или иначе скоро ще умрем — каза Нина. — Вие двамата излезте от залата. Тръгвайте! — добави тя, преди някой от тях да успее да възрази. Тя си пое няколко пъти дълбоко въздух, докато те се върнаха до входа на залата. — Добре. Тук… — Тя обви пръсти около метала, спря за момент да осъзнае какво прави, след което дръпна.
Щрак.
Висящата рамка с шиповете остана на мястото си.
Второ, по-силно издрънчаване на метал се чу откъм каменната врата. Нина издиша шумно.
— Мисля, че се получи…
— Излез от залата — нареди й Чейс и махна на Кари да стои отзад, докато той отива към вратата. Нина се подчини. Той се напрегна и натисна. Вратата се отвори, тежкият камък остърга пода. Зад вратата се простираше поредният тъмен проход.
— Успя! — извика Кари.
— Добра работа — похвали я Чейс. — Но наистина трябва да побързаме — остават ни двайсет и една минути.
— Тогава по-добре да тръгваме. — Нина потупа ръката на Чейс, когато мина покрай него.
— Ама наистина сме добър отбор, а? — усмихна се той. — Ти си мозъкът, аз съм мускулната сила, а Кари…
— Красотата? — подсказа Нина. Норвежката се усмихна.
— Щях да кажа „сръчността“, но това е подходящо. — Той взе фенера от Нина. — Добре. Преодоляхме трите предизвикателства. И сега какво?
— Сега връщаме артефакта там, където му е мястото, след това излизаме. — Нина забърза напред.
Кастил гледаше тревожно на запад. Слънцето отдавна бе потънало зад високия балдахин на дърветата, но малко от ярката светлина продължаваше да се процежда през плътния листак.
Небето стана по-тъмносиньо с падането на мрака…
Той отново се обърна към входа на храма. В правоъгълника от тъмнина не се долавяше никакво движение от момента, в който лъчът от фенера на Чейс бе изчезнал преди четиридесет минути.
— Побързай, Едуард — промърмори той гласно.
— А-ами ако са м-мъртви? — заекна Филби; цялото му лице лъщеше от пот. Тримата пленници бяха на колене отвън, пред колибата на старейшините, заобиколени от няколко от ловците.
— Ще се справят — произнесе Кастил. Искаше му се да се чувства по-сигурен, отколкото прозвуча.
Неочаквано остро пращене прекъсна мърморенето на индианците и чуруликането на птиците. Дойде от изоставените багажи.
— Изследователски екип, чувате ли ме? Тук Перез. Чувате ли ме? Край.
Индианците реагираха с обясним шок, скочиха и заеха отбранителни позиции, насочиха оръжията си, сякаш очакваха нападение.
— Изследователски екип, обадете се. Край.
— Ако му отговорим, той ще може да телефонира в хеликоптера — каза Ди Салво. — За помощ.
— И оръжие! — добави Филби почти с надежда.
— Стига да успеем да ги накараме да ни дадат радиостанцията — поклати глава Кастил. Индианците бяха разбрали откъде идва звукът и сега внимателно претърсваха раниците, като ги мушкаха с копията си.