Нина насочи светлината към задната стена на залата. Мек отразен блясък изпълни помещението. Орейхалк.
Цялата стена бе облицована с метала, тънки листове, с издълбани в една над друга редици древен текст. Нина бързо забеляза, че това е друг вариант на езика, по-стар, но не по-малко напреднал.
Но не това бе приковало вниманието й. Тя освети голямата илюстрация, доминираща стената, следвайки изкривените, но много познати линии…
— Това карта ли е? — попита Чейс невярващо.
— Това е Атлантида — прошепна Нина. — И още как.
Въпреки неточностите в детайлите, очертанията на континентите не можеха да бъдат сбъркани. Западните брегове на Северна и Южна Америка отляво, Европа и Африка отдясно. И покрай Африка картата продължаваше към Индийския океан, очертавайки формите на самата Индия и дори части от Азия. По-светли линии свързваха различни точки, както изглежда показваха курсовете между пристанищата и маркираха маршрутите към селищата в сушата.
Повечето от линиите се приближаваха към нещо в източния Атлантик с формата на остров, който не бе означен в никоя съвременна карта…
— Исусе… — За момент Нина почувства как сърцето й спира. — Намерихме я. Атлантида. Точно там, където казах, че е…
— Мили боже. — Кари се приближи да погледне. — Ти я намери! Нина, ти я намери!
— Ние я намерихме — повтори Нина, споделяйки радостта й. — Направихме го! — За момент почти се задави от радост, докато реалността я връхлетя с пълна сила. — Еди, колко време ни остава, за да се върнем?
— Четиринайсет минути. Единствената трудност ще е да се проврем между онези остриета — можем да го направим за осем минути, ако побързаме. — Той се дръпна от картата, забелязвайки нещо в един от ъглите на залата.
— Значи имаме само шест минути за изследване? По дяволите! По дяволите! — Нина удари силно с юмруци по бедрата си във върховно отчаяние. — Трябва ми повече време!
Кари извади артефакта от орейхалк.
— Хайде да намерим мястото, на което е бил. Ако успеем да се върнем навреме в селището, може и да ги убедим да ни позволят да се върнем в храма, след като им обещаем, че няма да вземаме нищо. Единственото, от което се нуждаем, са снимки…
— Това не е достатъчно — промърмори Нина, усещайки как всичко, заради което е работила, се изплъзва. Беше сигурна, че индианците няма да им позволят да се върнат отново тук.
— Хей. — Отначало Чейс помисли, че е открил друг изход, улей, който се спускаше надолу от залата. Но един бърз поглед — и той се увери, че е блокиран, запушен от груби каменни парчета. Не му се изплъзна, че отломките са далеч от строгите стандарти на останалата част от храма, но наблизо забеляза нещо по-интересно. — Елате.
Нина и Кари забързано се приближиха и видяха ниша, висок капак върху полиран черен камък. Отгоре стояха няколко предмета, всички изработени от орейхалк.
— Това сигурно е останалата част от секстанта — предположи Кари и посочи към равно, с формата на резен от пай парче, с гравирани отгоре атлантски цифри. Нина бързо извади медальона си и го провеси срещу основата на секстанта. Извивката пасваше точно.
— Господи, имала съм парче от това нещо през цялото време — каза тя, закачайки медальона обратно на врата си.
— Как е станало така, че нацистите са избягали с това парче, а не са взели останалото? — попита Чейс.
— Може би хората, които са носели другата част са били тези, чиито трупове видяхме в реката. — Нина бързо сложи чепа от вътрешната страна на лоста в съответстващата дупка на върха на триъгълника, завъртайки го, така че върхът на стрелката, издълбана върху повърхността му, да се изравни със знака над всяка цифра. — Получи се — обяви тя със смесица от оправдание и тъга, че няма да може да покаже на никой друг откритието си. — Каквото и да са използвали като огледала, сега липсва, но могат да се видят прорезите, където са се намирали. Господи, наистина са можели да пресмятат географската ширина преди повече от десет хиляди години…
— Добре, върнахме парчето, сега да тръгваме — подкани ги Чейс.
Нина размаха ръце.
— Почакай, почакай.
— Нина, те ще убият Хюго и останалите, както и нас, ако не си размърдаме задниците.