— Е, поне още може да вижда — произнесе друг глас. Зад Нина се появи Кари и го погледна, преди да вдигне очи нагоре към дърветата. Листата падаха над тях като зелен сняг. — Трябва да е било над двайсет метра височина…
— Мили боже! — Нина се наведе още по-близко. — Не мога да повярвам, че е оцелял.
— Нужно е повече, за да ме убие, док — каза той и се насили да се усмихне. Дори лицевите мускули го боляха.
Тя го гледа известно време, смесица от чувства премина по лицето й, преди внезапно да го удари през гърдите.
— Глупак такъв! Абсолютен, пълен идиот! Какво, по дяволите, си мислеше? Защо го направи? Да не би да не си с всичкия си?
— О, о! Списъкът е дълъг… — Чейс внимателно надигна глава. Болеше го цялото тяло, но явно нямаше никакви счупвания. Е, с изключение на носа му.
За изумление на Нина и Кари, той се разсмя, хриптящ кикот на облекчение, че е жив.
— Исусе. Това наистина, ама наистина боли. А дори не съм пипнал мръсника! — Лицето му се разкриви, когато бавно седна; Нина коленичи да му помогне. — Какво се е случило? Колко време съм бил в безсъзнание?
— Не много — каза Кари. — Хеликоптерът го няма, отлетя на североизток.
— Може да имаш мозъчно сътресение — предупреди го Нина. — Не мърдай.
Чейс видя нещо, което на мига премахна болката.
— Мисля, че това е най-малкото, за което трябва да се тревожим — произнесе той много бавно.
Нина проследи погледа му. И замръзна.
Бяха заобиколени от индианци.
Нина и Кари, които подпираха Чейс, бяха подкарани към селището.
Макар да не бяха отявлено агресивни — поне засега! — Нина можеше да каже, че индианците са разгневени. Едва ли бе изненадващо, като се имаше предвид броя на убитите, на разрушените домове и пазения непокътнат в продължение на толкова векове храм, сега в димящи руини. Тя бе изненадана, че изобщо са живи.
Изненадата й нарасна, когато стигнаха до селото. Беше запален огън и Ди Салво лежеше близо до него, все още жив и в съзнание. Напоените му с кръв дрехи бяха разрязани и от тях — направена превръзка за раните. Близо до него стоеше Кастил и с помощта на Филби оказваха първа помощ на един индианец.
— Едуард! — извика той, когато групата приближи. — Мили боже! Жив си!
— Засега — изхриптя Чейс.
— Ние пък имаме няколко нови приятели. Е, може би „приятели“ не е съвсем точната дума. — Кастил кимна към индианците.
— Какво стана?
— Когато ни видяха да се бием с Джейсън и хората му, явно са променили мнението си за нас. Как се казваше: „Врагът на моя враг е мой приятел“? Наивно, може би, но ни спаси живота.
Нина погледна индианците. Някои от тях се занимаваха със съоръженията, взети от екипа на Старкман, събираха ги на купчини и както изглежда, ги маркираха с парчета от дървесна кора, прилична на пергамент. Куршумите предизвикаха особен интерес; две от жените ги измъкваха от магазините с пръсти, държейки блестящите гилзи близо до огъня.
— Дали е добра идея да им позволим да си играят по такъв начин с патроните?
— По-добре, отколкото със заредени оръжия — изсумтя Чейс. — Как е Агналдо?
Кастил погледна към пациента си.
— Трябваше да го застрелям, но все още може да ни превежда. Едуард, трябва да се обадим за помощ. Сигурен съм, че корабът е разрушен и че капитан Перез и Хулио са мъртви.
— О, не! — поклати глава Нина. — Почакайте, ако „Нереида“ е разрушена, как ще се обадим за помощ?
Чейс се опита да изобрази нещо, прилично на усмивка.
— По същия начин, по който поръчваме пица. Ще телефонираме. В една от раниците има сателитен телефон.
— Всичко това е много хубаво — сопна се Филби с изтънял от отчаяние глас, — но аз ли съм единственият загрижен, че тази безценна археологическа находка току-що беше буквално издухана? Бяха по-лоши и от талибани!
— Ти не видя дори интериора, Джонатан — каза Нина тъжно. — Беше невероятен. Копие на Храма на Посейдон, точно както го описва Платон. Имаше дори карта, която показва местонахождението на Атлантида…
Гласът й секна. Картата. Имаше нещо около нея…
— За съжаление, твоите въоръжени приятелчета избягаха — каза Филби. Тя го игнорира, замислена за онова, което бе видяла във вътрешността на храма.
— Картата… Атлантида определено е в Залива на Кадиз — настоя Нина. — Човекът на Старкман със сигурност греши. Атлантите са били в състояние да преплават целия океан — няма начин иначе картата им да се окаже на стотици мили разстояние от техния дом! Явно пропускаме нещо, нещо, свързано с атлантската… система… — Тя обърна очи към жените, които брояха патроните. Именно начинът, по който го правеха, привлече вниманието й и насочи мислите й в неочаквана посока.