Лицето на Кари пламна от гняв.
— Да не си посмяла да говориш така!
— Знаеш, че е вярно, Кари! Знаеш, че греши. За бога, толкова години си спасявала човешки животи по целия свят! Помисли за хората, на които си помогнала! Това нищо ли не означава за теб?
— Трябва да го направя — каза Кари, а лицето й изразяваше обърканост. — Не мога да не се подчиня на баща ми.
— Ти вече го направи! — напомни й Нина. — Когато не му позволи да ме убие! И сега виждам същото: можеше да убиеш Еди, но не го направи. Защото те е грижа за него! Защото той ти е спасявал живота!
— Но той не е един от нас…
— Кари, тук няма „ние“ и „те“ — настоя Нина. — Всички сме хора, човешки същества. Това, че светът има проблеми — винаги е било така!
Кари я погледна, изглеждаше още по-несигурна отпреди.
— Но ние можем да разрешим тези проблеми…
— Като убием милиарди хора?! Това ли е идеята ти за разрешаване на проблеми? — Като продължаваше да държи пистолета, насочен към Кари, Нина пристъпи по-близо. — Кари, познавам те. Можеш да спреш баща ти да направи нещо ужасно. Просто остави оръжието.
Пистолетът на Кари не помръдна.
— Аз… не мога.
— Няма да ти позволя да го убиеш. Нито пък някого другиго.
Сега дулото мръдна, Кари се целеше в нея.
— Не искам да те убивам — каза Кари. — Моля те, не ме карай.
— Нина, застреляй я — успя да извика Чейс.
— И аз не искам да те убия, но ще трябва да го сторя. — Огромният пистолет потрепери в ръката на Нина.
— Ще броя до три, Нина. Моля те, остави го. Едно…
— Застреляй я! — изрева Чейс.
— Две…
— Кари, остави оръжието!
— Три!
Кари стреля.
На такова късо разстояние не би трябвало да пропусне, но така стана, китката й се извъртя в последния миг преди да стреля. Куршумът прелетя покрай Нина и се заби в задната стена на кабината.
Нина инстинктивно трепна.
И стреля.
Пистолетът подскочи в ръцете й с такава сила, че без малко да го изпусне.
Кари се блъсна във вратата. Ярка кървава роза изби по метала зад нея, когато 45-калибровият куршум мина през тялото й. Тя се плъзна долу и се свлече на платформата до Чейс.
Нина я гледаше в ужас. Пистолетът тупна на пода.
— О, боже… — прошепна тя, неспособна да възприеме какво е направила.
— Нина… — прошепна Кари, по бузата й се стече една сълза. След това очите й се затвориха.
— О, боже! — повтори Нина. — Не исках да…
— Тя искаше да ни убие — напомни й Чейс, като стискаше ранения си крак и се опитваше да седне. — Хайде, имам нужда от помощта ти. — След миг колебание, неспособна да свали очите си от Кари, Нина го повдигна до седнало положение. — Благодаря.
Тя огледа крака му — панталоните му бяха прогизнали от кръв.
— Исусе! Трябва да намерим нещо, с което да го превържем…
— Няма време. Заведи ме до пилотската кабина, трябва да изключа автопилота.
Нина го издърпа нагоре. От устните му се изплъзна стон, когато силна болка прониза целия му крак.
— А после какво? — поиска да знае Нина.
— Трябва да спрем пускането на вируса, след това да се свържем с властите и да ги предупредим какво прави Фрост.
— Ами вирусът в биолабораторията? — попита тя, докато му помагаше да крачи към пилотската кабина. — Докато убеждаваш някого, че се е опитвал да убие милиарди хора, той вече може да е вдигнал друг самолет във въздуха!
Чейс спря.
— Биолабораторията…
— Какво има?
— Аз взривих сградите, но зоната с ограничен достъп е непокътната. Трябва да я разрушим.
— Как? — Чейс отклони очи от нея и се огледа. — О, не… — Нина си спомни ужаса на 11-и септември.
— Петстотин тона самолет и пълен резервоар с гориво ще вдигнат във въздуха това място и ще изпепелят всичко вътре — каза Чейс мрачно.
— Но ние ще умрем! Освен ако… — има ли на борда парашути?
Той поклати глава.
— Няма начин да се измъкнем. Освен… — Изражението му се промени и той се извърна да погледне зад себе си. — Забрави пилотската кабина — помогни ми да отидем в склада, бързо!
Фрост стоеше до прозореца в офиса си и оглеждаше все още димящите руини на биолабораторията отдолу. Зад тях лежеше фиордът и счупените подпори на моста. Чейс и компанията му бяха причинили огромни щети на собствеността му. Местните власти вече му се бяха обадили, за да разберат какво става.