— Ятуркенженсирхив!
— В джоба ти съм, Двуглави! — тихо изпищя пети.
— Отлично. Ка, разсъмва се рано, постарай се да приключиш за около три часа. Не забравяйте, че утре ни предстои сражение. Сега аз ще се погрижа за заложник. Напред!
Чу се бучене, ярките фарове се люшнаха и бавно поеха към шосето. Портос не остана да чака повече. Бе узнал всичко, което му беше нужно. Непознатата машина с трите фара вече излизаше на шосето, когато той, почти без да се крие, се хвърли към летящата си лодка. Само след половин минута тя вече пореше върховете на боровата гора, а след още три Портос я приземи в акациевите храсталаци срещу километричния стълб с номер 120 и извади радиотелефона от джоба си.
Атос и Арамис го изслушаха, без да го прекъсват. После, надвиквайки желязното тракане и рева на мощните двигатели, Атос изкрещя:
— Излиза, че само след десет-дванайсет минути машината ще бъде на сто и двадесетия…
— Точно така — унило каза Портос. — Кога да ви чакам?
— Правим всичко, което можем! Движим се с пълна скорост, та чак зъбите ни се разклатиха от тръскането… На разсъмване ще бъдем при теб.
— Късничко е.
— Чуй ме, спортисте. Без излишни движения! Помни: ти си на разузнаване… Не забравяй, че те са готови за сражение.
— И дори смятат да вземат заложник… — едва чуто добави Арамис.
— Всъщност какво е това заложник? — попита Портос.
— Дълго е за обясняване… Хайде, бъди внимателен!
— Изключвам.
Портос изключи радиотелефона и се измъкна от лодката. Той погледна небето. Ярките звезди свободно премигваха. После погледна надясно. Отдясно зловещо чернееше непроходимата гора. Погледна и наляво. Отляво се разстилаше оцелялата половина от Зелената долина: необозримо пространство, покрито със спящи градини, сред които дремеха селищата с малки уютни къщици, които смътно белееха, а край поляните, по които сънно бродеха коне, се извиваха реки и ручеи, и техните води отразяваха звездното небе. Някъде лениво лаеше куче. Сънно чуруликаха птици. Чу се песен — или някой не беше изключил радиото, или се веселяха младежи на връщане от клуба. И водата в невидимия, но близък ручей неуморно бълбукаше.
Отвсякъде лъхаше такова необикновено спокойствие, такава безопасност. И над всичко това беше надвиснала ужасна заплаха, приятелите му бяха далече, а той — сам, и нищо не можеше да направи. За първи път Портос почувства болка в душата си. Толкова остра, че чак дъхът му секна от страх и учудване и той несъзнателно се хвана за гърдите. И тогава, като че ли пробудил се от тази болка, някакъв смътен спомен премина през съзнанието му, спомен за нещо велико и светло… нещо от старинните летописи, където на почти непознат език се разказваше за страшни събития и удивителни хора. После се опомни и болката изчезна. Върна се в лодката, настани се удобно и се огледа. Виждаше се чудесно. Леко дръпна лоста за управление и носът на лодката малко се повдигна.
— Готов съм! — високо каза той.
Като че ли в отговор на думите му, нейде далеч в непроходимата гора се разнесе глухо боботене. Портос замря и се заслуша, а боботенето все повече се увеличаваше; и ето че светлината на мощни фарове озари върховете на дърветата, засвятка измежду стволовете и се затича по сивите бетонни плочи. Когато се появи емайлираната табела с цифра 120, машината на космическите престъпници спря: тежък, гърбав, едва различим в нощта силует. Чу се звънко щракване и тънко монотонно жужене. От двете страни на фара се появиха странни ивици светлолилава светлина, които напомняха водните „мустаци“ на поливна машина. Те се протягаха в двете страни все повече, докато достигнаха хоризонта. На Портос му се стори, че тази лилава ивица раздели света на две половини; от едната страна беше километричният стълб с номер 120, Зелената долина, приятелите, а от другата-той със своята лодка, машината на космическите негодници и черната непроходима гора.
Той се повдигна, за да вижда по-добре. Спортистът Портос, който никога не се беше проявявал като страхливец, сега почувства как косите му започнаха да се изправят.
Едрият гърбав силует едновременно се движеше и… стоеше на едно място. Той неподвижно чернееше в светлата ивица на шосето и зелената долина бавно пълзеше под него, изчезвайки под фаровете, под светеща бледо-лилава ивица, простряла се от единия до другия хоризонт. Машината на престъпниците сдъвкваше Зелената долина. Най-напред изчезна километричният стълб — като тънък бял призрак той се потопи в люляковия облак и изчезна, като че ли изобщо не го е имало. Един след друг гаснеха нощните звуци. Замлъкна ромонът на близкия ручей. Далечната песен секна по средата на думата. И само чудовищният механизъм на пътя бръмчеше тихо, зловещо и равномерно.