Не се сетих, щом се събудя, веднага да погледна часовника, а когато го погледнах, беше вече осем часа и двадесет минути. Бодростта и необикновеното светло настроение, възникнало в последния миг от съня, не ме оставиха цял ден.
Трах ме посрещна с въпроса:
— Е, какъв сън ще трябва да разгадавам днес?
Отговорих му кратко:
— Крим!
Започнах разказа си, като се стараех да говоря с безразлично весел глас. Трах ме прекъсна безцеремонно:
— Всичко е ясно. Били сте в Крим и ето че сте го сънували.
Аз действително съм бил в Ялта, Гурзуф и Алушта, но Судак и Карадагските планини никога не съм виждал. Когато казах това на Трах, той сви рамене.
— Могли сте да го видите на кино или най-после на снимка.
Това бе умна мисъл. Аз неуверено възразих:
— Не помня такива случаи.
— Глупости! — не съвсем вежливо отговори Трах. — Просто сте забравили. Знаете ли, случила се веднъж такава история… Френският учен Деляж сънувал, че на стълбата в дома му вместо едно украшение — стъклено кълбо, било поставено друго — медна елхова шишарка. Като се събудил, той излязъл на стълбата и действително намерил медна шишарка. Чудо ли е това? Съвсем не. Украшението е било сменено преди три дни, но Деляж, погълнат от мислите си, не обърнал на това внимание. Само зрението — то работи автоматически — е предало новото изображение в мозъка. По време на съня то изплувало. Така и вие: някъде все пак сте виждали Карадагските планини.
Да се спори беше безполезно.
— Кажете — попитах аз, — а вие не сънувате ли?
На лицето на Трах се изобрази ужас.
— Аз да сънувам?! Какво говорите! Аз ненавиждам съня! Ние спим осем часа в денонощие — та това е една трета от живота! Двадесет години от шестдесет. Човечеството е осъдено да прекара една трета от живота си в сън, в небитие. Колко неоткрити, неизобретени неща остават в това време… Човек може да преживее месец без храна, десет дни без вода и само пет — без сън. Тоз, който намали нормата на съня дори с един час, ще окаже на хората най-голямата услуга…
Не можах да забравя този разговор през целия ден.
Вечерта Трах ме попита:
— Какво бихте искали да сънувате днес?
Аз казах първото, което ми дойде на ум:
— Хавайските острови.
Той помисли, после каза:
— Няма какво, поръчката е приета. И двамата се разсмяхме.
Този път сънят дойде по-рано, отколкото обикновено. Гледах Хавайските острови, „островите на вечната пролет“ така спокойно, като че ли в това нямаше нищо особено.
… Хонолуло… Отмерено се надигат вълни. Блестят звезди, отражението им бяга по неравната повърхност на океана и изгасват в крайбрежното морско вълнение, отхвърлени от корпуса на кораба.
А ето и широка дъга, образувана от бедни къщурки, в които живеят канаки. И като че ли подслушвала мислите ми, неизвестна сила ме пренася веднага в музей — последното убежище на отмиращата канакска култура. Погледът ми прескача от предмет на предмет — туземни лодки, оръжие, съдове, някакви украшения — и се спира върху масивна полирана дъска със заоблени краища. Светлината изгасва и в тъмнината се появява английски надпис: „Плавателна дъска на хавайския вожд Паме. Направена от дървото уилиуили. Дължина 14 фута 6 дюйма, ширина 20 дюйма, дебелина 5 ¾ дюйма. Тегло 143 английски фунта.“ Отново става тъмно и отново се появява надпис… Някой ме дърпа за ръката… Но аз се вглеждам в ясните букви…
— Събудете се, дявол да ви вземе!
С мъка отворих очи. До мен седеше Трах, развълнуван и някак настръхнал.
— Видяхте ли дъската? — почти извика той.
— Дъската?
Аз машинално кимнах с глава.
— Какво е написано там?
— Плавателна дъска на… на вожда… вожда…
— Паме… — нетърпеливо подсказа Трах.
— Да. Паме… После за дървото… Тя е направена от дървото уили… уилиуили…
— Отлично! — Трах подскочи на мястото си. — Размерите? Какви са размерите?
— Дължината е 14 фута…
— О!
Лицето на Трах изразяваше откровен възторг.
— По-нататък, по-нататък!
Аз се мъчех да си спомня, но цифрите се изплъзваха. Струва ти се, че ето сега ще си спомниш… и не можеш да си спомниш. Лицето на Трах отразяваше поредно ту радост, ту униние.