Когато четиримата гости на доктора го чуха да предлага експеримент, те не очакваха нещо по-интересно от убиване на мишка във вакуум, изследване на паяжина под микроскоп или някоя от другите подобни глупости, с които той имаше навика непрекъснато да додява на близките си. Без да дочака отговор обаче, доктор Хейдигър закуцука през стаята и се върна със същата огромна подвързана в черна кожа книга, за която простите хора твърдяха, че била магическа. Като отвори сребърните закопчалки, той разгърна книгата и измъкна измежду напечатаните с черни букви страници една роза или нещо, което е било някога роза, защото зеленото стебло и розовия цвят сега бяха добили кафеникав оттенък и древното цвете сякаш всеки миг щеше да стане на прах в ръцете на доктора.
— Тази роза — каза с въздишка доктор Хейдигър, — това повяхнало и ронливо цвете, бе разцъфнало преди петдесет и пет години. Даде ми го Силвия Уорд, чийто портрет виси отсреща. Смятах да го закича на гърдите си в деня на сватбата ни. Петдесет и пет години е съхранявано грижливо между страниците на тази стара книга. Е, допускате ли, че е възможно тази полувековна роза да разцъфти някога пак?
— Глупости! — каза вдовицата Уичърли като тръсна сърдито глава. — Със същия успех можеш да ни попиташ дали сбръчканото лице на една старица може да цъфне пак.
— Гледайте! — отвърна доктор Хейдигър.
Той откри вазата и пусна повяхналата роза във водата, която бе вътре. Отначало розата легна леко върху повърхността на течността и като че не поемаше някаква влага. Скоро обаче започна да се забелязва някаква странна промяна. Смачканите и сухи листенца на цвета се раздвижиха и започнаха да се обагрят във все по-плътен пурпур, сякаш цветето се пробуждаше от някакъв сън, наподобяващ смърт. Тънкото стебълце и листата му позеленяха и станаха така свежи, каквито са били, когато Силвия Уорд бе подарила цветето на своя любим. То бе току-що разцъфнало, защото някои от нежните му червени листенца срамежливо се къдреха около влажната пъпка, върху която блещукаха две-три капчици роса.
— Това наистина е много красива заблуда — обадиха се нехайно приятелите на доктора, понеже бяха виждали и по-големи чудеса в програмата на някакъв илюзионист. — Как го правиш?
— Никога ли не сте чували за извора на младостта? — попита доктор Хейдигър. — Оня, дето испанският пътешественик Понсе де Лион бе ходил да търси преди два-три века?
— Е, намерил ли го е Понсе де Лион? — попита вдовицата Уичърли.
— Не — отговори доктор Хейдигър, — защото не го е търсил където трябва. Прочутият Извор на младостта, ако съм правилно осведомен, е разположен в южната част на полуостров Флорида, недалеч от езерото Макако. Засенчен е от няколко гигантски магнолии, които независимо от това, че са по на безброй столетия, се поддържат свежи като теменужки от свойствата на тази вълшебна вода. Един познат, който знае колко се интересувам от такива неща, ми изпрати онова, което виждате във вазата.
— Хм! — каза полковник Килигрю, който не повярва и дума от приказките на доктора. — А как би се отразила течността на човешкото тяло?
— Сам ще прецените, скъпи полковнико — отговори доктор Хейдигър. — Всички вие, почитаеми мои приятели, сте поканени да поемете толкова от тази възхитителна течност, колкото е необходимо, за да ви се върне разцветът на младостта. Що се отнася до мене, тъй като имах много неприятности докато остарея, нямам никакво желание да ставам отново млад. Така че с ваше позволение, само ще наблюдавам хода на експеримента.
Докато говореше, доктор Хейдигър пълнеше четирите чаши за шампанско с вода от Извора на младостта. В нея видимо имаше някакъв газ, защото от дъното на чашата непрекъснато се издигаха малки мехурчета, които се пръсваха в сребристи капчици на повърхността. Понеже напитката издаваше приятна миризма, старците не се съмняваха, че притежава стимулиращи и полезни свойства. Така че макар и да се отнасяха напълно скептично към подмладяващите качества, склонни бяха да я глътнат начаса. Доктор Хейдигър обаче ги помоли да изчакат малко.
— Преди да пиете, скъпи мои приятели — каза той, — добре би било, след като имате опита от цял един живот да ви направлява, да си изработите няколко общи правила за поведение при преминаване за втори път през рисковете на младостта. Помислете само какъв грях и срам би било, ако вие с изключителните си преимущества не се превърнете в образци на добродетел и мъдрост за всички младежи на съвремието!
Четиримата уважавани приятели на доктора не му отговориха, ако не смятаме слабия и възбуден смях — толкова нелепа им се видя идеята, че след като знаят колко отблизо разкаянието следва грешката, могат отново да направят погрешна стъпка.