— Тогава пийте — каза докторът, като се поклони. — Радвам се, че така добре съм подбрал обектите на моя опит.
С потръпващи ръце те поднесоха чаши към устните си. Питието, ако то наистина притежаваше свойствата, приписвани му от доктор Хейдигър, не би могло да бъде употребено за други четири човешки същества, които да имат по-въпиюща нужда от него. Изглеждаха сякаш никога не бяха познали младост и удоволствие, родени от моментно слабоумие на природата, вечно посивели и грохнали, съсухрени нещастни създания, които сега седяха изгърбени край масата на доктора, а в душите и телата си нямаха достатъчно живот да се раздвижат дори и пред възможността да станат отново млади. Изпиха водата и оставиха чашите си на масата.
Без съмнение, компанията почти веднага доби по-добър вид — както би станало след чаша силно вино — а една весела слънчева светлина изведнъж озари лицата на всички. По бузите им изби здрава руменина и измести сивкавия тен, който ги правеше така много да приличат на трупове. Те се спогледаха и им се стори, че някаква магическа сила наистина е започнала да изглажда дълбокия и тъжен надпис, който времето от толкова отдавна дълбаеше върху челата им. Вдовицата Уичърли нагласи шапката си, защото отново почти се бе усетила жена.
— Дай ни още от тази чудесна вода! — развикаха се нетърпеливо те. — Сега сме по-млади, но все още сме прекалено на възраст! По-бързо! Дай ни още!
— Търпение, търпение! — промълви доктор Хейдигър, кой то седеше и с философско хладнокръвие наблюдаваше експеримента. — Остарявали сте дълго време. Положително бихте могли да бъдете доволни, ако се подмладите за половин час! Впрочем водата е на ваше разположение.
Той отново напълни чашите им с питието на младостта и все пак във вазата остана достатъчно, за да могат половината старци в града да бъдат върнати до възрастта на собствените си внуци. Мехурчетата още се пръскаха край ръбовете на чашите, когато четиримата гости на доктора ги грабнаха от масата и обърнаха съдържанието им на един дъх. Халюцинация ли бе това? Още докато лекарството се стичаше по гърлата им, то сякаш променяше целия им организъм. Очите се избистриха и заблестяха, тъмни сенки започнаха да растат сред сребърните кичури. Седяха край масата — трима джентълмени на средна възраст и една напета жена, едва прехвърлила хребета на своя разцвет.
— Скъпа моя, вие сте прекрасна! — извика полковник Килигрю, впил поглед в лицето й, докато сенките на годините отлитаха от него, както тъмнината се топи в пурпурен изгрев.
Хубавата вдовица знаеше от едно време, че комплиментите на полковник Килигрю не винаги са съобразени с чистата истина, затова стана и изтича към огледалото, все още уплашена, че погледът й може да срещне грозния образ на старица. През това време тримата джентълмени се държаха по начин, който доказваше, че водата от Извора на младостта притежава някои опияняващи свойства. Ако, разбира се, веселостта им не бе причинена от леко замайване вследствие, че внезапно бе премахната тежестта на годините. Мисълта на господин Гаскон бягаше към политически теми, но не можеше да се определи лесно дали от миналото, настоящето или бъдещето, тъй като идеите и фразите на мода през последните петдесет години бяха едни и същи. Дърдореше ту високопарни сентенции за патриотизъм, слава и човешки права, ту някакви неверноподанически слова с тих несигурен шепот и така предпазливо, че даже и собствената му съвест едва можеше да долови скрития смисъл. А ето, че после отново говореше с пресметнати ударения и дълбоко почтителен тон, сякаш някакво царствено ухо слушаше изисканата му реторика. През цялото това време полковник Килигрю пееше с пълен глас весела пиянска песен, дрънкаше в такт по чашата си, а погледът му шареше по закръглената фигура на вдовицата Уичърли. В другия край на масата господин Медбърн бе потънал в изчисляване на долари и центове, които по особен начин се вплитаха в един план за снабдяване на тихоокеанските острови с лед чрез впрягане на стада китове в полярните айсберги.
Що се отнася до вдовицата Уичърли, тя стоеше пред огледалото като се кланяше и глупаво се усмихваше на собствения си образ … Приветствуваше го, сякаш бе приятел, когото обичаше повече от всичко на света. Доближи лице до огледалото, за да види дали наистина е изчезнала някоя отдавна позната бръчица или паче краче. Провери дали снегът по косите й се е стопил така напълно, та да може да захвърли достолепната си шапка без страх. Накрая се извърна пъргаво и приближи масата с нещо като танцова стъпка.