Погледът й проследи едно кълбо от светлина точно над главата й. То ставаше по–голямо и по–ярко, докато се приближаваше.
Даниел също вдигна поглед. Лус осъзна, че той също не разпознава падащите силуети. Падането му върху Земята го беше разтърсило така изцяло, че бе заличило спомена за това кой е, откъде е дошъл, колко великолепен е бил някога. Той гледаше небето с неподправен ужас в очите.
Неясно множество от падащи ангели беше точно над главите им в един миг... после достатъчно близо, че Лус да може да различи странните, тъмни тела в техните съдове от светлина. Телата не помръдваха, но изглеждаха безспорно живи.
Те падаха все по–близо, връхлитайки върху Лус, докато тя изпищя – и огромната маса от светлина и мрак се разби в полето до нея.
Експлозия от огън и черен дим събори Даниел и той изчезна от погледа на Лус. Идваха още. Идваха още повече от милион. Щяха да размажат Земята и всяко живо същество върху нея. Лус се сниши, закри очи и отвори уста да изпищи отново.
Но звукът, който излезе, не беше писък...
Защото споменът се беше изменил в нещо още по–далечно и отдавнашно. По–отдавнашно от Падението?
Лус вече не беше в полето с димящи кратери и падащи като метеорити ангели.
Стоеше сред пейзаж от чиста светлина. Всякакъв ужас в гласа й беше неуместен тук, не би могъл да съществува на това място, което тя едновременно познаваше и не познаваше. Долавяше къде се намира, но това не можеше да е реално.
От душата й струеше силен, наситен акорд от музика, толкова прекрасна, че придаваше бял цвят на всичко около нея. Кратерът беше изчезнал. Земята беше изчезнала. Тялото й беше...
Не знаеше. Не можеше да го види. Не можеше да види нищо, освен това фантастично сребристо сияние. Ярката светлина се разстла като разтворен пакет около нея, докато Лус успя да различи обширна бяла ливада, простираща се пред нея. Великолепни горички от бели дървета растяха от двете страни на полето.
В далечината имаше надиплена сребриста издатина. Лус усети, че тя е важна. После видя, че имаше още седем такива, оформящи великолепна арка във въздуха около нещо, толкова ярко, че й беше непоносимо да го гледа.
Тя се съсредоточи върху издатината, третата отляво. Не можеше да откъсне поглед от нея. Защо?
Защото... Паметта й се завъртя назад... Защото...
Това издигнато място й принадлежеше.
Отдавна, тя беше седяла тук, до... кого? Струваше й се важно.
Зрението й се завихри и се замъгли, и сребърната издатина се разтвори. Белотата, която остана, се фокусира, разделяйки се на форми, на...
Лица. Тела. Криле. Фон от синьо небе.
Това не беше спомен. Тя беше отново в настоящето, в реалния си и последен живот. Около нея стояха учителите й Франческа и Стивън; нейните съюзници Прокудениците; приятелите й Роланд, Ариана, Анабел и Кам. И любимият й, Даниел. Взря се във всеки един от тях и откри, че са толкова прекрасни. Те я наблюдаваха с безмълвна радост на лицата. И плачеха.
Дарът на самопознанието – беше й казала Дий. Трябва да помниш как да сънуваш това, което вече знаеш.
Всичко това е било в нея през цялото време, във всеки миг от всеки неин живот. И въпреки това едва сега Лус се чувстваше пробудена, отвъд способността си да си представи какво означаваше да е будна. Лек вятър повя по кожата й и тя можа да почувства полъха на далечното море, който той донесе от Средиземноморието, подсказващ й, че е все още в Троя. Зрението й също беше по–ясно от когато и да било преди. Видя блестящи точици пигмент, образуващи крилете на прелитаща златиста пеперуда. Вдиша студения въздух, изпълвайки дробовете си, долавяйки мириса на цинк в глинестата почва, който щеше да я направи плодородна през пролетта.
– Бях там – прошепна тя. – Бях в...
Рая.
Но не можеше да го каже. Знаеше твърде много, за да го отрече – и въпреки това не достатъчно, за да изрече думите. Даниел. Той щеше да й помогне.
Продължавай, умоляваха очите му.
Откъде да започне? Тя докосна медальона със снимката, направена, когато тя и Даниел бяха живели в Милано.
– Когато посетих миналия си живот в Хелстън – започна тя, – научих, че любовта ни стига по–дълбоко от това, кои сме били във всеки отделен живот...
– Да – каза Даниел. – Нашата любов преодолява всичко.
– А... когато посетих Тибет, научих, че проклятието над мен не се задейства от едно–единствено докосване или целувка.