Краката й се повдигнаха от земята. Не й трябваше мисъл или подготовка. Крилете й се размахаха с внезапно интуитивно движение. Вятърът жужеше във фибрите на крилете й, носейки я в прозрачно розовото небе. Във въздуха тя почувства тежестта на тялото си, особено на краката си, но по–силна от нея беше една нова, невъобразима жизненост. Плъзгаше се над ниски слоеве облаци, раздвижвайки ги съвсем леко, като бриз, който преминава през мелодичен звън.
Взираше се от едното връхче на крило към другото, оглеждайки сребристо–перления им блясък, изпълнена с благоговение при вида на всички промени в себе си. Сякаш сега останалата част от тялото й се подчиняваше на крилете. Те реагираха при първия намек за желание с елегантни движения, които пораждаха огромна скорост. Заемаха хоризонтално положение и ставаха гладки, за да се плъзгат само по силата на инерцията, после се изтегляха назад в сърцевидна форма зад раменете й, щом тя се устремеше право във въздуха.
Първият й полет.
Само дето... не беше. Това, което Лус знаеше сега, със същата проницателност, с която крилете й знаеха как да летят, беше, че е имало едно монументално преди. Преди Лусинда Прайс, преди още душата й изобщо да беше видяла облата Земя. Въпреки всичките си животи на Земята, които бе видяла във Вестителите, всички тела, които беше обитавала, Лус бе добила само съвсем повърхностна представа коя е, коя е била. Имаше история, по–стара от миналото, през което беше размахвала тези криле.
Можеше да види как другите я наблюдават от земята. Лицето на Даниел блестеше от сълзи. Той беше знаел това през цялото време. Беше я чакал. Искаше й се да го докосне, искаше той да се издигне и да полети с нея – но после, внезапно, не можеше да го вижда повече.
Светлината отстъпи място на пълна тъмнина...
На друг нахлуващ спомен.
Тя затвори очи и му се предаде, оставяйки го да я отнесе назад. Някак знаеше, че това беше най–ранният спомен, мигът в най–далечните кътчета на душата й. Лусинда бе там от началото на самото начало.
Библията беше изпуснала тази част:
Преди да има светлина, беше имало ангели. В един миг – тъмнина; в следващия – топлото чувство как нежна, величествена ръка ги примамва да излязат от небитието.
Бог създал Небесното ангелско войнство – всичките триста и осемнайсет милиона – в един–единствен, блестящ миг. Лусинда беше там, а също Даниел, и Роланд, и Анабел и Кам – и още милиони, всички – съвършени, всички – сияйни, всички – създадени да обожават своя Творец.
Телата им бяха направени от същата материя, която изграждаше облачната твърд. Не бяха от плът и кръв, а от ангелска материя, материята, която изграждаше самата светлина – силна, неразрушима, прекрасна за гледане. Раменете, ръцете и краката им се появиха с проблясване, предвещавайки формите, които простосмъртните щяха да заемат при собственото си създаване. Всички ангели откриха крилете си едновременно, всеки чифт – леко различен, отразяващ душата на притежателя си.
Ранни като зараждането на ангелите, крилете на Лусинда бяха в ярък сребрист цвят, който отразяваше светлината; с цвят на звездна светлина. Сияеха в неповторимия си блясък още от първите лъчи на зората на времето.
Сътворението се случваше с бързината на Божията воля, но се разкриваше в паметта на Лус като история – поредното от най–ранните Божи творения, страничен продукт на времето. В един момент нямаше нищо: после Небесата се изпълниха с ангели. В онези дни небесата бяха безгранични, покрити с облачна твърд – мека бяла субстанция като мъгливи облаци, която покриваше краката и върховете на крилете на ангелите, когато вървяха по повърхността.
В небесата имаше безкрайни слоеве: всяко ниво гъмжеше от ниши и криволичещи пътеки, разклоняващи се във всички посоки под небе с цвят на мед. Въздухът беше наситен с уханието на нектар, който набъбваше в нежни бели цветя, израстващи в прекрасни туфи. Кръглите им цветчета осейваха всички кътчета на небесата, приличащи на нещо като предци на белите божури.
Овощни градини от сребърни дървета раждаха най–вкусните плодове, съществували някога. Ангелите пируваха и въздаваха благодарност за своя първи и единствен дом. Гласовете им се сливаха във възхвала на техния Създател, оформяйки съзвучие, което по–късно в човешките гърла щеше да бъде познато като хармония.
Плавно се появи ливада, която раздели овощната градина на две. А когато всичко друго в Рая беше завършено, Бог постави зашеметяващ Трон в началото на ливадата. Той пулсираше от божествена светлина.
– Елате пред мен – нареди Бог, настанявайки се в дълбоката седалка със заслужено задоволство. – Оттук нататък ще ме познавате като Трона.