Ангелите се събраха в небесната низина и с радост се приближиха към Трона. Плавно и естествено се подредиха в единична редица, определяйки ранговете си мигновено и завинаги. Когато стигнаха до ръба на ливадата, Лусинда си спомни, че не можеше да вижда ясно Трона. Той блестеше толкова ярко, че очите на ангелите не можеха да го понесат. Спомни си също и че някога е била третият ангел в редицата – третият най–близък ангел до Бог.
Едно, две, три.
Крилете й се протегнаха и се наежиха от тази чест.
Във въздуха над Трона, осем олтара, изработени от вълнисто сребро, висяха в арка, като балдахин, предпазващ Трона. Бог повика първите осем ангела в редицата да запълнят тези места и да се превърнат в Архангелите на Трона. Лусинда зае мястото си на третия олтар отляво. Той пасваше точно с тялото й, създаден точно за нея. Там й беше мястото. Обожанието се изля от душата й, изсипвайки се върху Бог.
Беше съвършено.
Не продължи дълго.
Бог имаше още планове за Вселената. Друг спомен изпълни Лусинда, карайки я да потръпне.
Бог напусна ангелите.
На Ливадата цареше радост и ликуване, а после Тронът се опразни. Бог мина покрай небесните прагове, замина да създаде звездите, и Земята, и луната.
Мъжът и жената кръжаха близо до ръба на съществуването.
Небето помрачня, когато Бог го напусна. Лусинда се почувства изстинала и безполезна. Спомни си, че точно тогава ангелите започнаха да се виждат един друг различно, да забелязват разновидностите на цветовете сред крилете си. Някои започнаха да пускат слухове, че Бог се е уморил от тях и хармоничните им хвалебствени песнопения. Някои казваха, че човеците скоро ще заемат мястото на ангелите.
Лусинда си спомни как се бе облегнала в сребърния си стол до Трона. Спомни си как забеляза колко прост и обикновен изглеждаше той без съживяващото Божие присъствие. Опитваше се да обожава своя Създател от разстояние, но не можеше да замести самотата си. Обожанието на Божието присъствие бе онова, за което беше създадена, и сега усещаше единствено празнота. Какво можеше да направи?
Погледна надолу от стола си и видя ангел, който се луташе из облачната твърд. Изглеждаше унесен, обзет от меланхолия. Изглежда почувства погледа й върху себе си и погледна нагоре. Когато очите им се срещнаха, той се усмихна. Тя си спомни колко красив беше той, преди Бог да си отиде...
Без да мислят, те посегнаха един към друг. Душите им се преплетоха.
Даниел, помисли си Лус. Но не можеше да е сигурна. Ливадата беше мъждиво осветена, а паметта й беше замъглена...
Това ли бе мигът на първото им свързване?
Проблясък.
Ливадата отново бе блестящо бяла. Беше минало известно време; Бог се беше завърнал. Тронът пламтеше във великолепен блясък. Лусинда вече не седеше на надипления си сребърен стол до Трона. Беше натикана на Ливадата с цялото ангелско войнство и от тях се искаше да изберат нещо.
Извикването на имената. Лусинда също беше присъствала там. Разбира се, че беше. Почувства горещина и нервност, без да знае защо. Тялото й се обля в горещи вълни, както в миговете, когато се намираше в някое свое минало превъплъщение и всеки миг щеше да умре. Не можеше да укроти треперещите си криле.
Беше избрала...
Стомахът й се присви. Въздухът й се стори разреден. Тя... пропадаше. Лус примигна, видя слънцето да докосва планините, и разбра, че беше обратно в настоящето, обратно в Троя. И падаше от небето, двайсет фута... четирийсет. Ръцете й се размахаха, сякаш беше отново обикновено момиче, сякаш не можеше да лети.
Разпери криле, но беше твърде късно.
Приземи се с меко тупване в обятията на Даниел. Приятелите й я заобиколиха в тревистата равнина. Всичко беше точно както преди: кедри с плоски корони около кална, неразорана ферма; изоставена колиба насред голата шир; пурпурни хълмове; пеперуди. Лица на паднали ангели, бдящи над нея, изпълнени със загриженост.
– Добре ли си? – попита Даниел.
Сърцето й още биеше бясно. Защо не можеше да си спомни какво беше станало по време на извикването на имената? Може би това нямаше да им помогне да спрат Луцифер, но Лус отчаяно искаше да узнае.
– Стигнах толкова близо – каза тя. – Почти разбрах какво се е случило.
Даниел я остави внимателно на земята и я целуна.
– Ще узнаеш, Лус. Знам, че ще успееш.
Беше по здрач на осмия ден от пътуването им. Когато слънцето се плъзна през Дарданелите, хвърляйки златна светлина по наклонените угари, Лус си пожела да има как да го издърпа назад.
Ами ако един ден не беше достатъчно време?
Лус ту прегърбваше рамене, ту ги изправяше пак. Не беше свикнала с тежестта на крилете си, леки като розови листенца в небето, но тежки като оловни завеси, когато краката й бяха на земята.