Сега спомените идваха по–лесно, сякаш нейните разперващи се криле бяха изпратили мрежа от пукнатини, пробиващи стената между момичето Лусинда и ангела, какъвто е била преди. Това, което я отделяше от миналото й, сега беше крехко, тънко и чупливо като яйчена черупка.
Проблясък.
Обратно на Ливадата, седнала на сребърния си олтар, болезнено копнееща Бог да се върне. Лус гледаше надолу към светлокосия ангел, онзи, към когото вече си беше спомнила как протяга ръка. Спомни си бавните му, тъжни стъпки по облачната твърд. Темето му, преди да вдигне поглед. После небето утихна. Лус и ангелът бяха сами за един рядък миг, далече от хармонията на останалите.
Той се обърна да вдигне поглед към Лусинда. Имаше квадратно лице, вълниста коса с цвят на кехлибар, и сини очи с цвят на лед. Около тях се появиха бръчици, когато й се усмихна. Тя не го позна.
Не, не беше това – разпозна го, познаваше го. Отдавна, Лусинда беше обичала този ангел.
Но той не беше Даниел.
Без да знае защо, Лус изпита желание да се отдръпне от този спомен, да се престори, че не го е видяла, да примигне отново и да бъде с Даниел в скалистите низини на Троя. Но душата й беше споена с тази сцена. Не можеше да се извърне от този ангел, който не беше Даниел.
Той посегна към нея. Крилете им се преплетоха. Той прошепна в ухото й:
– Нашата любов е безкрайна. Не може да има нищо друго.
Не.
Най–сетне тя се изтръгна рязко от спомена. Обратно в Троя. Останала без дъх. Очите й сигурно я бяха издали. Чувстваше се обезумяла и обзета от паника.
– Какво видя? – прошепна Анабел.
Устата на Лус се отвори, но от нея не излязоха думи.
Предадох го. Който и да беше. Преди Даниел имаше някой, и аз...
– Още не е свършило. – Най–накрая тя успя да проговори. – Проклятието. Макар да зная коя съм и да зная, че избирам Даниел, има нещо друго, нали? Някой друг. Той е онзи, който ме е проклел.
Даниел прокара много леко пръсти по блестящите краища на крилете й. Тя потръпна, защото всеки допир до крилете й я изгаряше със страстта на пламенна целувка и възпламеняваше нещо дълбоко вътре в нея. Най–сетне позна насладата, която му носеше, когато оставеше ръцете си да се плъзнат по неговите.
– Ти стигна толкова далече, Лусинда. Но все още имаш да извървиш много път. Претърси миналото си. Вече знаеш какво търсиш. Открий го.
Тя затвори очи, претърсвайки отново хилядолетия от тежки спомени.
Земята се отдръпна под краката й. Около нея се появи лабиринт от размазани цветове, а сърцето й заблъска като чук в гърдите и всичко побеля.
Отново Раят.
Той сияеше от завръщането на Бог на Трона. Небето блестеше с цвета на опал. Този ден облачната твърд беше плътна, бели туфи, които стигаха почти до кръста на ангелите. Онези извисяващи се бели шпилове отдясно бяха дървета в Гората на Живота; от сребристите напълно разцъфнали цветчета отляво скоро щяха да се родят плодовете на Градината на Познанието. Сега дърветата бяха по–високи. Бяха имали време да пораснат след последния спомен на Лус.
Тя беше обратно на Ливадата, в центъра на голямо, потрепващо множество светлини. Ангелите в Рая се бяха събрали пред Трона, който отново блестеше толкова ярко, че Лус присвиваше очи от гледката.
Сребърният олтар, който някога беше принадлежал на Луцифер, сега беше преместен до далечния край на Ливадата. Тронът го беше смъкнал обидно ниско. Между Луцифер и Трона останалите ангели бяха сплотени в единствено множество – но скоро, осъзна Лусинда, щяха да бъдат разделени на едната или другата страна.
Отново беше на Извикването на имената. Този път щеше да се застави да си спомни как е минало.
От всеки син и дъщеря на Небето щеше да бъде поискано да избере страна. Бог или Луцифер. Добро или... не, той не беше зъл.
Злото още не съществуваше.
Струпани така заедно, всеки ангел беше зашеметяващ, различен, но някак неразличим от останалите. Ето го Даниел, в центъра, най–чистото сияние, което тя щеше да познава някога. В спомена си Лусинда се движеше към него.
Откъде се движеше?
Гласът на Даниел изпълни ушите й: Претърси миналото си.
Още не беше погледнала Луцифер. Не искаше.
Погледни натам, накъдето не искаш да гледаш.
Когато се обърна към края на Ливадата, видя светлината около Луцифер. Беше великолепна и крещящо ярка, сякаш той искаше да надмине всичко на Ливадата – Градината, Райското песнопение, самия Трон. Лусинда трябваше да се съсредоточи упорито, за да го види ясно.