Той беше... прекрасен. Кехлибарени коси се разпиляваха в блестящи вълни по раменете му. Тялото му изглеждаше по–великолепно, очертано от мускули, каквито никой простосмъртен не би могъл да постигне. Студените му сини очи бяха хипнотични.
Лусинда не можеше да откъсне очи от него. После, между нотите на Небесното тананикане, тя го чу. Макар да не помнеше да е учила песента, тя знаеше думите и щеше винаги да ги знае така, както простосмъртните помнеха детски стихчета през целия си живот.
От всички двойки, дето Бог благослови,
Не се намери друга тъй сияйно да блести,
Тъй както Луцифер – Предутринна звезда
И Лусинда – неговата Вечерна Светлина.
Редовете отекнаха в главата й, привличайки паметта към тях, спомени, посипващи се като дъжд с всяка дума.
Лусинда, неговата Вечерна Светлина.
Душата на Лусинда се промъкваше, отвратена, към едно осъзнаване. Луцифер беше написал тази песен. Тя беше част от замисъла му.
Тя беше... нима е била възлюбена на Луцифер?
В мига, в който се запита дали този ужас беше възможен, Лус разбра, че това беше най–старата, най–безмилостна истина. Беше сгрешила за всичко. Първата й любов беше Луцифер, а тя – негова. Дори имената им си пасваха. Някога са били сродни души. Почувства се покварена, чужда на себе си, сякаш при събуждането си бе осъзнала, че в съня си е убила някого.
От другата страна на Ливадата, Лусинда и Луцифер сключиха погледи по време на Извикването на имената. Нейните се разшириха невярващо, докато неговите се присвиха в загадъчна усмивка.
Проблясък.
Спомен в друг спомен. Лус се промъкна още по–нататък през тъмнината, към мястото, където й беше най–омразно да отиде.
Луцифер я прегръщаше, крилете му галеха нейните, създавайки неизказана наслада, открито, там, на сребърния й олтар зад празния Трон.
Нашата любов е безкрайна. Не може да има нищо друго.
Когато той я целуна, Лусинда и Луцифер станаха първите същества, направили опит за привързаност отвъд Бог. Целувките бяха странни и прекрасни и Лусинда беше искала още, но се боеше какво ще си помислят другите ангели за целувките на Луцифер по лицето й. Тревожеше се, че неговата целувка ще изглежда като клеймо върху устните й. Най–вече се опасяваше, че Бог щеше да разбере, когато се върнеше и заемеше отново Трона.
– Кажи, че ме обожаваш – изрече умолително Луцифер.
– Обожанието е за Бог – отвърна Лусинда.
– Не трябва да бъде – прошепна Луцифер. – Представи си колко силни ще бъдем, ако можем открито да заявим любовта си пред Трона, ти – обожаваща мен, аз – обожаващ теб. Тронът е само един – обединени в любовта, ние можем да бъдем по–велики.
– Каква е разликата между любовта и обожанието? – попита Лусинда.
– Любов е да вземеш обожанието, което изпитваш към Бог, и да го дариш на някой, който наистина е тук.
– Но аз не искам да бъда по–велика от Бог.
При думите й лицето на Луцифер потъмня. Той се извърна и се дръпна от нея, яростта се засели в душата му. Лусинда долови странна промяна вътре в него, но тя беше толкова чужда, че не я разпозна. Започна да се страхува от него. Той сякаш не се боеше от нищо, освен че тя някога ще го изостави. Научи я на песента за величието на техния съюз. Караше я да я пее постоянно, докато Лусинда не видя себе си като Вечерната Светлина на Луцифер. Той каза на Лусинда, че това е любов.
Лус се сгърчи от болката на спомена. С Луцифер вечно продължаваше така. С всяко съприкосновение, с всяка ласка на крилете на Лусинда, Луцифер ставаше по–собственически настроен, все по–ревнив заради обожанието на Лусинда към Трона, казвайки й, че ако настина го обича, него, Луцифер, той ще й бъде достатъчен.
Помнеше един ден през този мрачен период. Плачеше на Ливадата, потънала до шия в облачната твърд, искаше й се да потъне далече от всичко. Над нея закръжи сянката на ангел.
– Остави ме на мира! – беше изплакала тя.
Но крилото, което се раздипли над нейното, направи обратното. Ангелът сякаш знаеше по–добре от самата нея от какво се нуждаеше тя. Бавно, Лусинда повдигна глава. Очите на ангела бяха виолетови.
– Даниел. – Познаваше го като шестия архангел, чиято задача беше да бди над изгубените души. – Защо си дошъл при мен?
– Защото те наблюдавах. – Даниел се взираше в нея и Лус разбра, че преди този миг никой досега не беше виждал ангел да плаче. Сълзите на Лусинда бяха първите. – Какво става с теб?
Дълго време тя търсеше думите.
– Имам чувството, че губя светлината си.
Разказът се изля от нея и Даниел я остави да говори. Никой не беше изслушвал Лусинда от много дълго време.