– Това не беше земетресение. Беше сеизмично разместване във времето.
– Какво? – попита Лус.
– Първото от много. – Даниел погледна навън през назъбения прозорец, наблюдавайки как бял кълбест облак преминава бавно през вече синьото небе. – Колкото повече се приближава Луцифер, толкова по–силни ще стават. – Той хвърли поглед към Кам, който кимна.
– Тик–так, хора – каза Кам. – Времето изтича. Трябва да политаме.
Пътищата се разделят
Габ пристъпи напред.
– Кам е прав. Чувала съм Съдниците да говорят за тези размествания. – Тя подръпваше ръкавите на бледожълтата си дълга кашмирена жилетка, сякаш никога нямаше да се стопли. – Наричат се „времетръси". Представляват леки вълни в нашата реалност.
– И колкото повече се приближава той – добави Роланд, винаги изтънчено остроумен, – толкова по–близо сме ние до последното място на неговото Падение и толкова по–чести и по–ожесточени ще стават времетръсите. Времето започва да се колебае в подготовка за пренаписването си.
– Както компютърът ти блокира все по–често и по–често, преди харддискът да се срине и да заличи курсовата ти работа от двайсет страници? – добави Майлс. Всички го погледнаха объркано. – Какво? – каза той. – Ангелите и демоните не пишат ли домашни?
Лус се отпусна на един от дървените столове пред една празна маса. Чувстваше се куха, сякаш времетръсът беше разхлабил някаква важна част в нея и тя я бе изгубила завинаги. Сприхавите гласове на ангелите се кръстосваха объркано в ума й, но не изричаха нищо, което да е от полза. Трябваше да спрат Луцифер, а тя виждаше, че никой от тях не знае точно как да го направи.
– Венеция. Виена. И Авиньон. – Ясният глас на Даниел проби през шума. Той седна до Лус и обви ръка около облегалката на стола й. Върховете на пръстите му докоснаха леко рамото й. Когато той протегна „Книгата на Пазителите“, за да могат всички да видят, останалите утихнаха. Всички се съсредоточиха.
Даниел посочи един абзац с гъсто напечатан текст. Дотогава Лус не беше осъзнала, че книгата е написана на латински. Разпозна няколко думи от годините изучаване на латински в Доувър. Даниел беше подчертал и оградил няколко думи и беше направил някои бележки в полетата на страниците, но книгата беше толкова стара и протрита, че страниците бяха почти нечетливи.
Ариана кръжеше над него.
– Този почерк е наистина кошмарен.
Даниел не изглеждаше смутен. Докато нахвърляше нови записки, почеркът му бе тъмен и елегантен и събуди в Лус топло чувство за нещо познато, когато осъзна, че го бе виждала преди. Топлеше я всяко нещо, което й напомняше колко дълга и дълбока е била любовната й връзка с Даниел, макар и знакът, който й го напомняше, да бе нещо дребно, като ръкописния шрифт, който преминаваше плавно през столетията, показвайки ясно, че Даниел й принадлежи.
– Летопис за онези ранни дни след Падението бил създаден от Небесното войнство от отказалите да сключат съюз ангели, които били прокудени от Рая – каза той бавно. – Но тази история е напълно откъслечна и несвързана.
– История ли? – повтори Майлс. – Значи просто намираме няколко книги и ги прочитаме и те, един вид, ще ни кажат къде да отидем?
– Не е толкова просто – каза Даниел. – Нямаше книги в смисъла, който би означавал нещо за вас сега; това бяха дните ма началото. Затова нашето минало и нашите истории бяха записани чрез други средства.
Ариана се усмихна:
– Тук ще стане сложно, нали?
– Историята е била обвързана с реликви – много реликви, в течение на хилядолетия. Но има конкретно три, които изглеждат свързани с нашето търсене, три, които може да съдържат отговора за това, къде ангелите са паднали на Земята.
Не знаем какви са тези реликви, но знаем къде са споменати за последно: Венеция, Виена и Авиньон. Намирали са се на тези три места по време на проучванията и писането на тази книга. Но това беше отдавна, а дори и тогава никой не можеше да каже дали предметите – каквито и да са те – са още там.
– Значи в крайна сметка това може да се окаже едно божествено търсене на зелен хайвер – въздъхна Кам. – Отлично. Ще си прахосаме времето, търсейки мистериозни предмети, които може, а може и да не ни кажат онова, което имаме нужда да узнаем, на места, на които може да са, а може и да не са, от столетия.
Даниел сви рамене:
– Накратко, да.
– Три реликви. Девет дни. – Очите на Анабел потрепнаха. – Това не е много време.
– Даниел беше прав. – Погледът на Габ се стрелна светкавично напред–назад между ангелите. – Трябва да се разделим.