– Правя всичко това за теб! – изкрещя Луцифер.
Това беше първата му огромна лъжа, първата огромна лъжа във Вселената.
Хваната под ръка с Даниел в центъра на Ливадата, Лус беше направила единствения възможен избор. Страхът й бледнееше в сравнение с любовта й.
Но никога не би могла да предвиди проклятието. Сега Лус си спомни, че наказанието беше дошло от двете страни. Именно това беше направило проклятието толкова обвързващо: и Тронът, и Луцифер – от ревност, или от злоба, или заради някакво лишено от любов разбиране за справедливост – бяха подпечатали съдбата на Даниел и Лусинда за много хиляди години.
В безмълвната тишина на Ливадата се случи нещо странно: Друг Даниел се извиси до Лусинда и Даниел. Беше Анахронизъм – онзи Даниел, когото беше срещнала в „Шорлайн“, ангелът, когото Лус Прайс познаваше и обичаше.
– Идвам тук да измоля снизхождение – проговори двойникът на Даниел. – Ако трябва да бъдем наказани – а, Повелителю мой, аз не оспорвам твоето решение, – моля те, поне си спомни, че една от важните черти на Твоята власт е милостта Ти, която е тайнствена и огромна, и смирява всички ни.
Навремето Лусинда не беше разбирала това – но в паметта на Лус най–сетне всичко придоби смисъл. Той беше подарил на
Лус „вратичка“ в проклятието, така че някой ден в далечното бъдеще тя да може да освободи любовта им.
Последното, което си спомняше, беше как стиска здраво Даниел, когато облачната твърд закипя в черно. Земята изпадна изпод тях и ангелите започнаха своето отстъпление, своето Падение. Даниел се беше изплъзнал и тя не можеше да го достигне. Тялото й беше застинало неподвижно. Изгуби го. Изгуби всякаква памет. Изгуби себе си.
Досега.
Когато Лус отвори очи, нощта беше паднала. Въздухът беше толкова хладен, че ръцете й трепереха. Другите се бяха сгушили около нея, толкова тихо, че тя чуваше как щурците свирят в тревата. Не искаше да погледне никого.
– Било е заради мен – каза тя. – През цялото това време си мислех, че наказват теб, Даниел, но наказанието е било за мен. – Тя направи пауза. – Аз ли съм причината Луцифер да се разбунтува?
– Не, Лус. – Кам й отправи тъжна усмивка. – Може би си била вдъхновението, но вдъхновението е оправдание да направиш нещо, което вече искаш да направиш. Луцифер търсеше вход към злото. Щеше да намери друг начин.
– Но аз го предадох.
– Не – каза Даниел. – Той те предаде. Предаде всички ни.
– Без неговия бунт, щяхме ли да се влюбим?
Даниел се усмихна:
– Иска ми се да мисля, че щяхме да намерим начин. Сега, най–накрая, имаме шанс да загърбим всичко това. Имаме шанс да спрем Луцифер, да развалим проклятието и да се обичаме така, както винаги сме искали. Можем да направим така, че всички тези години на страдания да са си стрували.
– Погледнете – каза Стивън, сочейки към небето.
Звездите се бяха показали на рояци. Една, далече нататък, беше особено ярка. Тя потрепна, после сякаш изгасна напълно, преди да се върне още по–ярка от преди.
– Това са те, нали? – каза тя. – Падането?
– Да – каза Франческа. – Това е. Изглежда точно както пише в старите текстове, че ще изглежда.
– Беше само... – Лус сбърчи чело, примижавайки. – Мога да го видя само когато...
– Съсредоточи се – заповяда Кам.
– Какво става с него? – попита Лус.
– Появява се на този свят – каза Даниел. – Не физическият преход от Небето до Земята е отнел девет дни. А преминаването от Небесно царство до Земно такова. Когато се приземихме тук, телата ни бяха... различни. Станахме различни. Това отне известно време.
– Сега времето взема нас – каза Роланд, поглеждайки златния джобен часовник, който Дий сигурно му беше дала, преди да умре.
– Тогава е време да вървим – каза Даниел на Лус.
– Там горе?
– Да, трябва да се издигнем, за да ги посрещнем. Ще отлетим право нагоре до пределите на Падането, а после ти...
– Трябва да го спра?
– Да.
Тя затвори очи, спомни си как я беше гледал Луцифер на Ливадата. Изглеждаше, сякаш искаше да смачка всяка съществуваща частичка нежност.
– Мисля, че зная как.
– Казах ти, че ще каже това! – извика насърчително Ариана.
Даниел я придърпа плътно.
– Сигурна ли си?
Тя го целуна, по–сигурна от всякога:
– Току–що си получих обратно крилете, Даниел. Няма да позволя на Луцифер да ми ги отнеме.
Лус и Даниел се сбогуваха с приятелите си, посегнаха взаимно към ръцете си и излетяха в нощта. Летяха цяла вечност нагоре, към най–тънкия външен слой на атмосферата, през тънка ципа от светлина в края на пространството.