Луната стана огромна, заблестя като обедно слънце. Минаха през мъгливи заоблачени галактики и покрай други луни с други засенчени от кратери лица и странни планети, сияещи от червен газ и ивичести пръстени от светлина.
Колкото и да летеше, Лус не изпитваше умора. Започна да разбира как Даниел можеше да продължава да лети с дни без почивка: не беше гладна или жадна. Не й беше студено в мразовитата нощ.
Най–после, на ръба на нищото, в най–тъмното кътче от вселената, те стигнаха границата. Видяха черната мрежа на Вестителя на Луцифер, поклащащ се между измеренията. Вътре беше Падението.
Даниел закръжи до нея, крилете му докоснаха леко нейните, прехвърляйки й сила.
– Ще трябва да минеш първо през Вестителя. Не се задържай там. Придвижвай се, докато го намериш в Падението.
– Трябва да вляза сама, нали?
– Бих те последвал до пределите на Земята и обратно. Но ти си единствената, която може да направи това – каза Даниел. Взе ръката й и целуна пръстите й, дланта й. Трепереше. – Ще бъда тук.
Устните им се срещнаха за последен път.
– Обичам те, Лус – каза Даниел. – Ще те обичам винаги, независимо дали Луцифер ще успее, или не...
– Не, не казвай това – каза Лус. – Той няма да...
– Но ако успее – продължи Даниел, – искам да знаеш, че бих направил всичко това отново. Ще избирам теб всеки път.
Спокойствие завладя Лус. Нямаше да го провали. Нямаше да провали себе си.
– Няма да се бавя.
Тя стисна ръката му, извърна се и се гмурна през тъмнината във Вестителя на Луцифер.
Да уловиш падаща звезда
Тъмнината беше непрогледна.
Лус беше пътувала само чрез собствените си Вестители, които бяха хладни и влажни, дори изпълнени с покой. Входът към този на Луцифер беше спарен, горещ, изпълнен с лютив дим – и оглушително шумен. Дрезгави молби за милост и накъсани долитащи отнякъде ридания проникваха във вътрешната му стена.
Крилете на Лус настръхнаха – усещане, което никога не беше изпитвала, – когато осъзна, че Вестителите на дявола бяха предни постове на Ада.
Това е просто проход, каза си тя. Като всеки друг Вестител, портал, през който се преминава към друго място и време.
Тя продължи упорито напред, давейки се с дима. От земята стърчеше нещо, което не разпозна, докато не падна тромаво на колене и не почувства мъчителната болка от забиването на късчета стъкло в ръцете си, които Даниел току–що беше пуснал.
Не се задържай там горе, беше й казал той. Придвижвай се, докато го намериш.
Тя си пое дълбоко дъх, изправи се, спомни си каква е. Разпери криле и във Вестителя нахлу светлина. Сега Лус можа да види колко ужасен беше той – всяка тлееща повърхност бе покрита със стърчащи късчета стъкло в различни цветове, получовешки тела, мъртви или умиращи в лепкави локви на пода, и, най–ужасното от всичко, завладяващо чувство на загуба.
Лус погледна надолу към кървящите си ръце: от дланите й стърчаха ужасни малки триъгълници кафяво стъкло. След миг бяха зараснали. Тя стисна зъби и полетя, тялото й проникна във вътрешната стена на Вестителя, дълбоко в недрата на откраднатото Падение на Луцифер.
Беше огромно. Това беше първото нещо. Достатъчно огромно, за да бъде вселена само по себе си, и зловещо тихо. Падението беше толкова ярко осветено от светлината на падащите ангели, че Лус едва можеше да вижда. По някакъв начин ги почувства – навсякъде наоколо, нейните сестри и нейните братя, повече от сто милиона от Небесното войнство, украсявайки небето като картини. Висяха в безтегловност, застинали в пространството и времето, всеки – затворен като в гробница в различно кълбо от светлина.
Така беше паднала и тя. Сега си го спомни, болезнено. Онези девет дни бяха съдържали деветстотин вечности. И въпреки това, макар падащите ангели да бяха неподвижни, сега Лус видя, че се променяха през цялото време. Телата им приеха странна, рудиментарна полупрозрачност. Тук–там проблясваше светлина от долната страна на чифт криле. Мъгливо потрепна и се появи ръка, после отново стана неразличима. Това имаше предвид Даниел за промяната, която възникваше вътре в Падението – души, преобразяващи се от формата, която бяха имали в Небесното царство, до тази, която щяха да имат в Земните селения.
Ангелите се отърсваха от ангелската си чистота, влизайки в превъплъщенията, които щяха да носят на Земята.
Лус се приближи до най–близкия ангел. Позна го: Задкиел, ангелът на Божията справедливост, неин брат и приятел. Не беше виждала душата му от векове. Той не я видя сега и нямаше да може да отговори, ако беше.
Светлината вътре в него потрепна и същността на Задкиел заблестя като скъпоценен камък в кал на вода. Сля се в лице с размазани очертания, което Лус не разпозна. Изглеждаше гротескно – грубо оформени очи, недовършени устни. Не беше той, но в мига, щом ангелите се удареха в безмилостната твърд на Земята, щеше да бъде.