Колкото по–нататък нагазваше в безтегловното море от души, толкова по–тежка се чувстваше. Лус разпозна всичките – Сариел, Алат, Мириел, Чайо. Осъзна с ужас, че когато крилете й се приближаваха достатъчно, можеше да чуе мислите на всеки ангел при падането:
Кой ще се грижи за нас? Кого ще обожаваме?
Не мога да почувствам крилете си.
Липсват ми овощните ми градини. Ще има ли овощни градини в Ада?
Съжалявам. Толкова съжалявам.
Беше твърде болезнено да остава близо до някого от тях за повече от една мисъл. Лус продължи упорито нататък, без посока, объркана, докато я привлече ярка, позната светлина.
Габ.
Дори и незавършила преобразяването си, Габ беше великолепна. Белите й криле обгръщаха като розови листенца оформящите се черти; тъмната завеса на миглите й я правеше да изглежда умиротворена и спокойна.
Лус се притисна към сребърното кълбо на светлината на Габ. За миг си помисли, че Падането на Луцифер може би има и добра страна: Габ щеше да се върне.
После светлината в Габ потрепна и Лус чу как падащият ангел си помисли:
Продължавай, Лусинда. Моля те, продължавай. Сънувай онова, което вече знаеш.
Лус си помисли за Даниел, който чакаше от другата страна. Спомни си за Лу Син, момичето, което беше по време на древната династия Шан в Китай. Беше убила един владетел, беше облякла дрехите на неговия военачалник и се беше приготвила за война, която не беше нейна, за да се бие в нея – всичко заради любовта си към Даниел.
Лус беше разпознала душата си в Лу Син от момента, в който я видя. Можеше да намери себе си и тук, въпреки ярките души, които блестяха навсякъде около нея като светлини на голям град, запратени във въздуха. Щеше да намери себе си в Падението.
Именно там – осъзна тя внезапно – щеше да намери Луцифер.
Тя затвори очи, удари леко с криле, помоли душата си да я упъти към нея. Движеше се през милиони, плъзгаше се през сияещи приливни вълни от ангели. Отне й една малка вечност. От девет дни тя и приятелите й се надпреварваха с времето, мислейки единствено как да открият мястото на Падението. Сега, когато го бяха намерили, от колко време щеше да има нужда Лус, за да открие душата, която й трябваше, иглата в тази купа сено, направена от преобразяващи се ангели? Колко време беше останало?
После, в галактика от застинали ангели, Лус застина.
Някой пееше.
Беше любовна песен, толкова прекрасна, че накара крилете й да потръпнат.
Отпусна се зад непомръдващата бяла орбита на падащ ангел на име Езекил и заслуша:
„Моето море намери бряг... Моята жар намери пламък...“
Отдавна забравен спомен се надигна в душата й. Надникна зад Езекил, Ангелът на облаците, за да види кой пее в пролуката.
Беше момче, гушнало момиче в прегръдките си, гласът, с който пееше своята серенада, беше мек и сладък като мед.
Бавното полюшване на ръцете му беше единственото движение в цялото застинало Падение.
Тогава Лус осъзна, че момичето не беше обикновено момиче. Беше наполовина оформена сфера от светлина, заобикаляща преобразяващ се ангел. Беше някогашната душа на Лусинда.
Момчето вдигна поглед, доловило нечие присъствие. Имаше квадратно лице, вълниста кехлибарена коса, и очи с цвят на лед, сияещи от безмълвна любов.
Но не беше момче. Беше ангел, толкова опустошително красив, че тялото на Лус се стегна от самота, която не искаше да си спомня.
Той беше Луцифер.
Така беше изглеждал някога в Рая. Но беше подвижен, напълно оформен, за разлика от милионите ангели, които го заобикаляха – което убеди Лус, че той беше демонът в настоящето, онзи, който беше хвърлил своя Вестител като мрежа около мястото на Падението, за да предизвика второто му свързване със Земята. Собствената му падаща душа можеше да е къде ли не тук вътре, точно толкова парализирана, както бяха останалите от тях, когато Тронът ги изхвърли от Рая.
Лус се беше оказала права, че душата й ще я отведе до Луцифер. След като беше задвижил това Падение, той сигурно се беше спуснал чрез собствения си Вестител тук вътре.
И през изминалите девет дни беше правил... какво? Бе пял приспивни песни и се бе полюлявал напред–назад, докато светът висеше неуверено и армии от ангели препускаха по света, за да го спрат?
Крилете й пламнаха. Знаеше, че той беше правил само това, защото знаеше, че той я обича, че още я иска. Всичко това беше, защото бе изменила на Луцифер.