– Кой е там? – обади се той.
Лус пристъпи напред. Не беше дошла тук, за да се крие от него. Освен това, той вече беше доловил сиянието на душата й зад Езекил. Чу раздразнената нотка на разпознаване в гласа му.
– О, това си ти. – Той леко повдигна ръце, протягайки падащото превъплъщение на Лус. – Видя ли моята любима? Мисля, ще я намериш – Луцифер погледна над себе си, търсейки думата – приятна.
Лус се промъкна по–близо, привлечена с еднаква сила от сияйния ангел, който й беше разбил сърцето, и от странното, наполовина оформено превъплъщение на самата себе си. Това беше ангелът, който щеше да се превърне в момичето, каквото Лус беше на Земята. Тя гледаше как собственото й лице потрепва и се появява в светлината в ръцете на Луцифер. После изчезна.
Помисли си да се „спои“ с това непознато създание. Знаеше, че може да го направи: да посегне и да завладее най–отдавнашното си тяло, да почувства как й прималява, докато се съединява с миналото, да примигне и да се намери в обятията на Луцифер, в ума на падащата Лусинда, както беше правила толкова много пъти преди.
Но вече нямаше нужда да прави това. Бил беше научил Лус как да се „споява“, преди тя да узнае кой беше той всъщност, преди да има достъпа до спомените, който имаше сега. Не й беше нужно да се „споява“ с падащата си душа за помощ за това, което да каже на Луцифер. Лус вече знаеше цялата история.
Сгъна ръце пред гърдите си. Помисли си за Даниел от другата страна на Вестителя.
– Любовта, която чувстваш, е несподелена, Луцифер.
Той отправи към Лус светла, дръзка усмивка:
– Имаш ли представа колко рядък е миг като този?
Без да мисли, Лус откри, че се приближава.
– Вие двете, изведнъж заедно? Онази, която не може да ме остави – той погали преобразяващото се тяло в обятията си и вдигна поглед – и онази, която не знае как да стои надалече.
– С нея споделяме една и съща душа – каза Лус. – И никоя от нас не те обича вече.
– А казват, че моето сърце е закоравяло! – Луцифер направи гримаса: всякакво мило изражение беше изчезнало. Гласът му ставаше все по–нисък и по–нисък, по–дълбок и плътен от всичко, което Лус беше чувала. – В Египет ме разочарова. Не биваше да правиш това и не би трябвало да си тук сега. Оставих те във външните селения, за да не можеш да се намесиш.
Фигурата му се промени: младоликото, прекрасно лице се присви в бръчки, които разделиха тялото му на дълги назъбени пукнатини. Мощни криле се показаха иззад раменете му. От пръстите му се изстреляха хищни нокти, дълги, извити и жълти. Лус трепна, когато те се забиха в падащото й наполовина оформено тяло, което той сграбчи в хватката си.
Очите му засияха от леденосиньо до червено като разтопено олово, тялото му се изду и стана десет пъти по–огромно от преди. Лус знаеше, че това беше, защото той даваше воля на яростта, която беше потиснал, за да изглежда като прекрасното си предишно превъплъщение. Той сякаш запълни всяко празно пространство, смалявайки в миг множеството на увисналите в безтегловност ангели.
Лус литна нагоре до нивото на очите му и въздъхна.
– Със същия успех можеш и да спреш там – каза тя.
– Изградила си търпимост, нали?
Лус поклати глава и простря криле възможно най–широко. Те се простираха до дължини, които все още я зашеметяваха.
– Зная коя съм, Луцифер. Зная какво мога да правя. Никой от нас не е възпрян от простосмъртни връзки. Аз също мога да стана ужасяваща. Но какъв е смисълът?
От главата на Луцифер се надигна пара, докато той изучаваше крилете на Лус.
– Крилете ти винаги са били зашеметяващи – каза той. – Но недей да свикваш с тях. Времето почти изтече, а после... а после...
Той наблюдаваше лицето й, за да открие страх или нервност. Тя знаеше как действа той, откъде черпи енергия и сила. Релефните му мускули се огънаха и Лус загледа как светлината от падащото й тяло потрепва, възбудена, но неподвижна, беззащитна в ръцете му. Беше като да гледа любим човек в сериозна опасност, но Лус нямаше да разкрие, че това я тревожи.
– Не ме е страх от теб.
При изръмжаването му се надигна облак от слуз и дим.
– Ще се изплашиш, както се страхуваше преди, както всъщност се страхуваш сега. Страхът е единственият начин да посрещнеш дявола.
Уголемяването спря. Очите му отново се охладиха до удивителния си леденосин цвят. Мускулите му се отпуснаха в гладката стройна фигура, която някога го превръщаше в най–красивия сред Небесното войнство. Бледата му кожа излъчваше блясък, който Лус си спомни едва сега.
Той беше по–красив дори от Даниел.
Лус се остави да си спомни. Беше го обичала. Той беше първата й истинска любов. Беше му отдала цялото си сърце. А Луцифер също я беше обичал.