Когато погледът му падна върху нея, по красивото му лице премина цялата история на отношенията им: огънят на ранния им романс, отчаяният му копнеж да я притежава, любовната болка, за която той казваше, че е вдъхновила бунта му срещу Трона.
Умът й знаеше, че това бе първата голяма лъжа на Великия Измамник – но сърцето й чувстваше нещо различно, отчасти защото тя знаеше, че Луцифер беше започнал да вярва на лъжата си. Тя имаше тайна, разпространяваща се сила, като потоп, който никой не виждаше.
Не можа да се сдържи: омекна. Очите на Луцифер носеха същата нежност като тези на Даниел, когато я погледнеше. Почувства как очите й започват да връщат тази нежност на Луцифер.
Той още я обичаше – и всеки миг, в който не беше негова, го нараняваше дълбоко. Именно затова беше прекарал последните девет дни със сянка на душата й, именно затова се беше стремил да размести цялата Вселена, за да си я получи обратно.
– О, Луцифер – каза тя. – Съжалявам.
– Виждаш ли? – Той се засмя. – Ти се страхуваш от мен. Страхуваш се от това, което те карам да чувстваш. Не искаш да си спомняш...
– Не, не е...
От скрит колчан зад гърба си, Луцифер измъкна дълга сребърна звездна стрела. Завъртя я между пръстите си, тананикайки си мелодия, която Лус разпозна. Потръпна. Това беше химнът, който беше написал, съединявайки тях двамата. Лусинда, неговата Вечерна Светлина.
Тя загледа как звездната стрела блести.
– Какво правиш?
– Ти ме обичаше. Беше моя. Онези от нас, които разбират вечността, знаят какво означава истинската любов. Любовта никога не умира. Точно затова знам, че когато паднем на земята, когато всичко започне наново, ще направиш правилния избор. Ще избереш мен вместо него и ще управляваме заедно. Ще бъдем заедно – той вдигна поглед към нея, – или иначе...
После Луцифер се нахвърли върху нея със звездната стрела.
– Да! – извика Лус. – Някога те обичах!
Той застина, с тъпото смъртоносно оръжие вдигнато над гърдите й, по–ранната й душа се поклащаше от свивката на ръката му.
– Но това беше по–отдавна, отколкото си спомняш – каза тя. – Ти оценяваш вечността, но не си наясно как в един миг вечността може да се промени. Не те обичах, когато паднахме.
– Лъжи. – Той наведе звездната стрела по–близо. – Обичала си ме по–неотдавна, отколкото си мислиш. Дори едва миналата седмица, в твоите Вестители, мислейки си, че обичаш друг – ние бяхме прекрасни заедно. Помниш ли как се гушехме в наровото дърво в Таити? Имахме и по–ранни моменти. Предполагам, че ги помниш. – Той отстъпи от нея, проследи внимателно реакцията й.
– Аз те научих на всичко, което си мислиш, че знаеш за любовта! Предполагаше се, че ще управляваме заедно. Ти обеща да ме следваш. Ти ме измами. – Очите му я умоляваха – бяха като пожари от болка и гняв. – Представи си колко самотно беше в Ада, който създадох сам, заседнал на олтара, най–големият глупак на всички времена, измъчван от продължила шест хиляди години агония.
– Спри – прошепна тя. – Трябва да спреш да ме обичаш. Защото аз престанах да те обичам.
– Заради Даниел Григори, който не представлява и една десета от ангела, какъвто съм аз, дори в най–лошия си вид? Нелепо е! Знаеш, че винаги съм бил по–сияен, по–талантлив. Ти беше там, когато изобретих любовта. Създадох я от нищото, от обикновеното... обожание! – Луцифер се намръщи, докато изричаше думата, сякаш му се гадеше от нея.
– А ти не знаеш дори половината. Без теб продължих и създадох злото, другият край на спектъра, необходимият баланс. Аз вдъхнових Данте! Милтън! Би трябвало да видиш подземния свят. Взех идеите на Трона и ги подобрих. Можеш да правиш каквото поискаш! Пропусна всичко.
– Не съм пропуснала нищо.
– О, скъпа – той посегна към нея, галейки бузата й с меката си ръка, – със сигурност не можеш да повярваш това. Бих могъл да ти дам най–великото царство, такова, каквото никой не е познавал – ще поработим здравата, а после ще се забавляваме. Дори Тронът ти предложи облагите на вечния мир! А какво избра ти? Даниел. Какво е направил някога този префърцунен загубеняк?
Лус отблъсна ръката му.
– Плени сърцето ми. Обича ме заради това, което съм, а не заради това, което мога да му донеса.
Той се ухили самодоволно:
– Винаги отчаяно си копнеела за признание. Скъпа, това ти е най–слабото място.
Тя хвърли поглед към сияещите, неподвижни души около тях, милиони, простиращи се на хиляди мили в далечината, неволни подслушвани на истината за първата романтична любов във вселената.