– Мислех си, че това, което изпитвам към теб, е правилно – каза Лус. – Обичах те, докато това ме нарани, докато нашата любов не бе погълната от твоята гордост и гняв. Това, което ти наричаше любов, ме погубваше. Затова трябваше да престана да те обичам. – Тя направи пауза. – Нашето обожание никога не е принизявало Трона, но твоята любов ме принизи.
Никога не съм искала да те нараня. Исках само да те възпра да ме нараниш.
– Тогава спри да ме нараняваш! – изрече умолително той, протягайки ръце, които Лус помнеше да я обгръщат, карайки я да се чувства като у дома. – Можеш да се научиш да ме обичаш отново. Това е единственият начин да спреш болката ми. Избери ме сега, отново, завинаги.
– Не – каза тя. – Наистина е свършено, Луцифер. – Тя посочи към другите ангели, падащи около тях. – Беше свършило, още преди да се случи нещо от това. Никога не съм обещавала да властвам с теб извън Небето. Ти проектира тази мечта върху мен, сякаш бях поредната ти празна плоча. Няма да постигнеш нищо, като пуснеш тази Лусинда на Земята. Тя няма да отвърне на любовта ти.
– Би могла. – Той се взря надолу към ангела в ръцете си. Опита се да я целуне, но светлината около падащото превъплъщение на Лусинда попречи на устните му да докоснат кожата й.
– Съжалявам за болката, която ти причиних – каза Лус. – Бях... млада. Бях... увлечена. Играех си с огъня. Не биваше. Моля те, Луцифер. Пусни ни да си отидем.
– О. – Той зарови лице. – Боли ме.
– Ще изпитваш по–малко болка, ако приемеш, че онова, което споделяхме, е минало. Нещата не са така, както преди. Ако ме обичаш, трябва да намериш сили в душата си да ме оставиш да продължа, както трябва.
Луцифер отправи към Лус продължителен поглед. Изражението му потъмня, после стана лукаво, сякаш обмисляше някаква идея. Извърна поглед за миг, примигна и когато погледна отново Лус, тя си помисли, че той можеше да я види каквато беше наистина: ангелът, който се беше превърнал в момиче, което беше преживяло хилядолетия, което бе ставало все по–уверено и по–уверено в предопределената си съдба, което беше открило как отново да стане ангел.
– Ти... заслужаваш повече – прошепна Луцифер.
– Повече от Даниел? – Лус поклати глава. – Не искам нищо повече, искам него.
– Искам да кажа, че заслужаваш повече от цялото това страдание. Не съм сляп за онова, което си преживяла. Наблюдавах. Понякога твоята болка ми доставяше известна радост. Искам да кажа, познаваш ме. – Луцифер се усмихна печално. – Но дори моята радост винаги има привкус на вина. Ако мога да се отърва от вината, наистина ще видиш нещо голямо.
– Освободи ме от страданията ми. Спри Падението, Луцифер. Това е във властта ти.
Той залитна към нея. Очите му се напълниха със сълзи. Дяволът поклати глава:
– Кажи ми как някой, с прилична работа, губи...
– ДОСТАТЪЧНО!
Гласът накара всичко да спре на място. Орбитата на слънцето, вътрешното съзнание на триста и осемнайсет милиона ангели, дори бясната скорост на самото стремително Падение просто спряха.
Това беше гласът, който беше създал Вселената: многопластов и плътен, сякаш милиони негови версии говореха едновременно.
Достатъчно.
Заповедта на Трона се вряза в Лус. Погълна я. Светлина заля полезрението й, обгръщайки Луцифер, падащото й превъплъщение, целия свят, с ярък блясък. Душата й зажужа от неизказан електрически импулс, когато някаква тежест падна от нея и профуча в далечината.
Падението.
Беше изчезнало. Лус беше изтласкана от него с една–единствена дума и рязко разтърсване, което я накара да се почувства преобърната наопаки. Движеше се през огромна празнота, към непозната цел, по–бързо от скоростта на светлината, умножена по скоростта на звука.
Движеше се с Божията скорост.
Цената на Лусинда
Нищо, освен белота.
Лус усети, че тя и Луцифер се бяха върнали в Троя, но не можеше да е сигурна. Светът беше твърде ярък, като горяща слонова кост. Пламтеше в пълна тишина.
Отначало светлината беше всичко. Беше нажежена до бяло, ослепителна.
После, бавно, започна да избледнява.
Сцената пред Лус придоби по–остри очертания: намаляващата светлина позволи на полето, на тънките кипарисови дървета, на козите, които пасяха светлата слама, на ангелите около нея, да дойдат на фокус. Яркостта на тази светлина сякаш имаше тъкан, като пера, докосващи леко кожата й. Беше толкова силна, че я правеше смирена и изплашена.
Светлината избледня още и сякаш се сви, кондензирайки се, докато се прибираше в себе си. Всичко помътня, изгуби цвят, докато светлината се отдръпваше. Тя се събра в блестяща сфера, миниатюрно сияещо кълбо, най–ярко в ядрото си, което кръжеше на десет фута от земята. То пулсираше и потрепваше, докато лъчите му се оформяха. Те се разтегнаха, блещукайки като разтеглена захар, и образуваха глава, торс, крака, ръце. Длани.