За това бяха спорили Кам и Даниел, преди стаята да започне да се тресе. Дали щяха да имат по–добър шанс да открият всички реликви навреме, ако се разделят.
Габ изчака Кам да кимне неохотно, а после каза:
– Тогава е решено. Даниел и Лус – вие поемате първия град. – Тя погледна надолу към записките на Даниел, после отправи към Лус храбра усмивка. – Венеция. Тръгнете към Венеция и намерете първата реликва.
– Но каква е първата реликва? Знаем ли изобщо? – Лус се надвеси над книгата и видя нахвърляна с химикал скица в полето на страницата.
Сега Даниел също изучаваше скицата, клатейки леко глава към изображението, което беше нарисувал преди стотици години. Изглеждаше почти като поднос за сервиране, от онези, които майката на Лус все търсеше в антикварните магазини.
– Това успях да сглобя като образ от изучаването на псевдоепиграфите – отхвърлените евангелски текстове на ранната църква.
Имаше яйцевидна форма, със стъклено дъно, което Даниел беше изобразил умело, скицирайки фона от другата страна на прозрачната основа. Подносът, или каквато там беше реликвата, имаше от двете страни нещо като малки очукани дръжки. Даниел дори беше начертал мащаб под него и според скицата му артефактът беше голям – около осемдесет на сто сантиметра.
– Почти не помня да съм рисувал това. – Даниел звучеше разочарован от себе си. – Знам не по–добре от вас какво е.
– Сигурна съм, че щом стигнете там, ще можете да го разгадаете – каза Габ, полагайки усилия да звучи окуражаващо.
– Ще успеем – потвърди Лус. – Сигурна съм, че ще успеем.
Габ примигна, усмихна се и продължи:
– Роланд, Анабел и Ариана – вие тримата ще отидете във Виена. Така остава... – Устата й потрепна, когато осъзна какво се канеше да каже, но въпреки това тя събра смелост. – Моли, Кам и аз ще вземем Авиньон.
Кам изопна плещи назад и разпери зашеметяващо златистите си криле с мощно напористо движение, като се блъсна в Моли с връхчето на дясното си крило и я отблъсна пет стъпки назад.
– Направи го пак и ще те смачкам – изсъска Моли, гледайки гневно един отпечатък от килима върху лакътя си. – Всъщност... – Тя понечи да се нахвърли върху Кам с вдигнат юмрук, но Габ се намеси.
Тя дръпна грубо Кам и Моли и ги раздели с пресилено драматична въздишка.
– Като говорим за смачкване, наистина бих предпочела да не се налага да смачкам следващия от вас, който предизвика другия – тя се усмихна сладко на двамата си спътници–демони, – но ще го направя. Това ще бъдат девет много дълги дни.
– Да се надяваме, че ще са дълги – промърмори Даниел.
Лус се обърна към него. Онази Венеция, която си представяше, беше като излязла от туристически пътеводител: снимки като пощенски картички, с лодки, стрелкащи се из каналите, залези над високи катедрални шпилове, и тъмнокоси момичета, които ближеха италиански сладолед. Това не беше пътуването, което щяха да предприемат. Не и когато краят на света посягаше да ги достигне с остри като бръснач хищни нокти.
– А щом намерим и трите реликви? – попита Лус.
– Ще се срещнем на планината Синай – каза Даниел, – ще обединим реликвите...
– И ще прочетем кратка молитва те да хвърлят някаква светлина по въпроса къде сме се приземили при падането си – промърмори Кам мрачно, като разтриваше чело. – Като на този етап всичко, което ни остава, е някак да подлъжем адската хрътка с психопатични наклонности, която стиска цялото ни съществуване в челюстта си, че просто трябва да зареже глупавия си план за вселенско господство. Какво би могло да е по–просто? Мисля, че имаме всички основания да изпитваме оптимизъм.
Даниел хвърли поглед през отворения прозорец. Сега слънцето преминаваше над спалното помещение; Лус примижа, за да погледне навън.
– Трябва да тръгнем възможно най–скоро.
– Добре – съгласи се Лус. – В такъв случай, трябва да си отида вкъщи, да си опаковам багажа, да си взема паспорта... Умът й се завъртя вихрено в сто посоки, когато тя започна мислено да съставя списък със задачи. Родителите й щяха да бъдат в мола поне още два часа – достатъчно време да се втурне вкъщи и да си събере нещата...
– О, колко сладко. – Анабел се засмя, прелитайки до тях, с крака на сантиметри от земята. Крилете й бяха мускулести и тъмно–сребристи като буреносен облак, показващи се през невидимите прорези на наситено розовата й тениска. – Извинявай, че се намесвам, но... никога преди не си пътувала с ангел, пали?
Разбира се, че беше. Чувството как крилете на Даниел издигат тялото й през въздуха беше по–естествено от всичко. Полетите й можеше и да са били кратки, но бяха незабравими. Именно по време на тях Лус се беше чувствала най–близо до него: с ръцете му, обвити около кръста й, сърцето му, биещо плътно до нейното, белите му криле, които защитаваха двамата, карайки Лус да се чувства безусловно и невероятно обичана.