Четиримата Прокуденици се отправиха с големи крачки да застанат пред Трона, толкова целеустремени, колкото Лус не ги беше виждала никога преди. После, е едно–единствено кимване, Тронът възстанови крилете им.
Те се удължиха.
Станаха по–плътни.
Унилият им кафяв цвят избледня до блестящо бяло.
А после Прокудениците се усмихнаха. Лус никога преди не беше виждала някой от тях да се усмихва, и бяха прекрасни.
В края на метаморфозата им очите на Прокудениците изпъкнаха, когато ирисите им отново се показаха. Те можеха да виждат отново.
Дори Луцифер изглеждаше впечатлен. Той промърмори:
– Само Лусинда можеше да се справи с това.
– Това е чудо! – Олиана обви криле около тялото си, за да им се възхити.
– Това й е работата – каза Лус.
Прокудениците заеха старите си пози на обожание около Трона.
– Да. – Тронът затвори очи, за да приеме обожанието им. – Вярвам, че в крайна сметка това е по–добре.
Накрая Тронът вдигна жезъла си във въздуха и го насочи към Лус и Даниел.
– Време е да кажете „довиждане“.
– Вече? – Лус неволно остави думата да се изплъзне.
– Сбогувайте се.
Бившите Прокуденици обсипаха Лус е благодарности и прегръдки, обвивайки с ръце нея и Даниел. Когато се отдръпнаха, пред тях застанаха Франческа и Стивън, хванати под ръка, великолепни, сияещи.
– Винаги сме знаели, че можеш да го направиш. – Стивън намигна на Лус. – Нали, Франческа?
Франческа кимна:
– Бях сурова е теб, но ти доказа, че си една от най–впечатляващите души, които съм имала удоволствието да наставлявам. Ти си загадка, Лус. Продължавай така.
Стивън се ръкува с Даниел, а Франческа ги целуна по бузите, преди да се отдръпнат.
– Благодаря ви – каза Лус. – Грижете се един за друг. И се грижете също за Шелби и Майлс.
После всички ангели ги заобиколиха – старият екип, който се беше оформил в „Меч и Кръст“ и на стотици други места преди това.
Ариана, Роланд, Кам и Анабел. Те бяха спасявали Лус повече пъти, отколкото можеше да изброи.
– Трудно е. – Лус се сгуши в прегръдките на Роланд.
– О, хайде. Ти вече спаси света. – Той се засмя. – Върви сега да си спасяваш връзката.
– Не слушай д–р Фил11! – изписка Ариана. – Никога не ни изоставяй! – Тя се опитваше да се смее, но не се получаваше. Непокорни сълзи се стичаха по лицето й. Тя не ги избърса: просто се беше вкопчила здраво в ръката на Анабел. – Добре, чудесно, върви!
– Ще си мислим за теб – каза Анабел. – Винаги.
– И аз ще си мисля за вас. – Лус трябваше да вярва, че това е истина. Иначе, ако наистина щеше да забрави всичко това, не би могла да понесе да ги остави.
Но ангелите се усмихнаха тъжно, знаейки, че тя трябваше да ги забрави.
Така остана Кам, който стоеше близо до Даниел, всеки бе поставил ръка на рамото на другия.
– Ти се справи, братко.
– Разбира се, че се справих. – Даниел се правеше на надменен, но се получи като израз на обич. – Благодарение на теб.
Кам взе ръката на Лус. Очите му бяха яркозелени, първият цвят, който беше изпъкнал пред погледа й в мрачния, печален свят на „Меч и Кръст“.
Той наклони глава и преглътна, обмисляйки внимателно думите си.
Притегли я до себе си и за миг тя си помисли, че ще я целуне. Сърцето й заблъска шумно, когато устните му подминаха нейните и спряха, прошепвайки в ухото й:
– Следващия път не му позволявай да ти покаже среден пръст.
– Знаеш, че няма. – Тя се засмя.
– Ах, Даниел, просто бледа сянка на едно истинско лошо момче. – Той притисна ръка към сърцето си и повдигна вежда към нея: – Погрижи се да се отнася добре с теб. Ти заслужаваш най–доброто от всичко.
Поне веднъж, тя не искаше да пусне ръката му.
– Какво ще правиш?
– Когато си съсипан, има толкова много възможности, от които да избираш. Всичко е открито пред теб. – Той погледна покрай нея в далечните пустинни облаци: – Ще изиграя ролята си. Знам я добре. Познавам сбогуването.
Той намигна на Лус, кимна за последен път на Даниел, после изопна плещи назад, разпери грамадните си златисти криле и изчезна в бурното небе.
Всички гледаха, докато крилете на Кам се превърнаха в далечно златисто петънце. Когато Лус сведе очи, те се спряха върху Луцифер. Кожата му имаше прекрасния си блясък, но очите му бяха ледени. Той не каза нищо и на нея й се стори, че щеше да я гледа втренчено цяла вечност, ако не се беше извърнала.
Беше направила за него всичко по силите си. Болката му вече не беше неин проблем.
Гласът прогърмя от Трона:
– Още едно сбогуване.
Заедно, Лус и Даниел се обърнаха, за да отговорят на Трона, но в мига, в който очите им се спряха върху него, величествената фигура на жената запламтя в нажежено до бяло сияние и те трябваше да закрият очи.