Тронът отново беше неразличим – петно от светлина, твърде ярка за погледите на ангелите.
– Хей, хора. – Ариана подсмръкна. – Според мен, искаше да каже, че трябва да се сбогувате един с друг.
– О – промълви Лус, обръщайки се към Даниел, внезапно обзета от паника. – Точно сега? Трябва да...
Той взе ръката й. Крилете му леко се допряха до нейните. Целуна я в средата на бузите.
– Страх ме е – прошепна тя.
– Какво ти казах?
Тя прехвърли из ума си милионите думи, които си бяха споделили с Даниел – добрите, тъжните, ужасните. Една се издигна над облаците на ума й.
Трепереше.
– Че винаги ще ме намираш.
– Да. Винаги. Каквото и да става.
– Даниел...
– Нямам търпение да те превърна в любовта на простосмъртния си живот.
– Но ти няма да ме познаваш. Няма да помниш. Всичко ще бъде различно.
Той избърса сълзата й с палец.
– И мислиш ли, че това ще ме спре?
Тя затвори очи:
– Обичам те твърде много, за да се сбогувам.
– Не е сбогуване. – Той й даде една последна ангелска целувка и я прегърна толкова здраво, че тя чу равномерното биене на сърцето му, застъпващо се с нейното. – А само докато се срещнем отново.
СЕДЕМНАЙСЕТ ГОДИНИ ПО–КЪСНО
Напълно непознати
Лус захапа картата–ключ от спалното си помещение, изпружи врат, за да прокара картата през ключалката, изчака лекото електрическо щракване и отвори вратата с хълбок.
Ръцете й бяха пълни: сгъваемата й жълта кошница за пране беше отрупана с дрехи, повечето от които се бяха свили по време на първото си прокарване през сушилнята далече от къщи. Тя стовари дрехите върху тясното си легло – долното от две двуетажни легла – удивена, че беше намерила начин да облече толкова много различни дрехи в толкова кратък отрязък от време. Цялата седмица за ориентиране на първокурсниците в колежа „Емералд“ беше преминала в объркваща мъгла.
Нора, новата й съквартирантка, първият човек извън семейството на Лус, който я видя да носи ортодонтското си апаратче (но беше страхотно, защото Нора също имаше такова), седеше на перваза на прозореца, лакираше си ноктите и говореше по телефона.
Тя вечно си лакираше ноктите и говореше по телефона. Имаше цяла лавица, отделена за шишенца с лак за нокти, и вече беше направила на Лус два педикюра през седмицата, откакто се познаваха.
– Казвам ти, Лус не е такава. – Нора помаха развълнувано на Лус, която се беше облегнала на рамката на леглото, подслушвайки. – Дори не е целувала момче. Добре де, веднъж – Лу, как се казваше онова дребно хлапе, от летния лагер, онова, за което ми разправяше...
– Джеръми? – Лус сбърчи нос.
– Джеръми, но е било май по време на игра на „бутилка“ или нещо подобно. Детска игра. Така че, да...
– Нора – каза Лус. – Това наистина ли е нещо, което трябва да споделяш с... с кого изобщо говориш?
– Просто Джордан и Хейли. – Тя се втренчи в Лус. – Включила съм високоговорителя. Помахай!
Нора посочи навън през прозореца към здрачната есенна вечер. Спалното им помещение представляваше красива бяла тухлена сграда във форма на буквата и с малък вътрешен двор в средата, където всички се мотаеха през цялото време. Нора обаче не сочеше натам. Точно срещу прозореца на Лус и Нора на третия етаж имаше друг прозорец на третия етаж. Стъклото беше вдигнато, навън се залюляха загорели крака, и се появиха две момичешки ръце, които им помахаха.
– Здрасти, Лус! – извика едно от момичетата.
Джордан, нахаканата ягодово руса блондинка от Атланта, и Хейли, дребничка и вечно кикотеща се, с гъста черна коса, която падаше на тъмни тежки вълни около лицето й. Изглеждаха мили, но защо обсъждаха всички момчета, които Лус никога не беше целувала?
Колежът беше толкова странен.
Преди да пропътува хиляда и деветстотинте мили до колежа „Емералд“ с родителите си преди седмица, тя можеше да назове всеки път, когато бе излизала от Тексас – веднъж за семейна почивка в Пайкс Пийк в Колорадо, два пъти – за състезания от регионалния шампионат по плуване в Тенеси и Оклахома (втората година подобри личния си рекорд в свободния стил и се прибра с отборна награда) и ежегодните празнични гостувания в къщата на баба си и дядо си в Балтимор.
Преместването в Кънектикът, за да постъпи в колеж, беше огромна стъпка за Лус. Повечето й приятели от гимназията „Плано“ отиваха в училища в Тексас. Лус обаче винаги беше имала чувството, че там, навън, в широкия свят, я чака нещо, че трябва да напусне дома си, за да го намери.