Родителите й я подкрепиха – особено когато получи онази частична стипендия за плувните си умения в стил „бътерфлай“. Беше опаковала целия си живот в една огромна червена торба с връзки и беше напълнила няколко кутии с любими по сантиментални причини предмети, с които не можеше да се раздели: преспапието със Статуята на свободата, което баща й беше й донесъл от Ню Йорк; снимка на майка си с несполучлива подстрижка, когато е била на нейната възраст; плюшеното кученце, което й напомняше за семейното куче Моцарт. Платът по краищата на допълнителните сгъваеми задни седалки на очукания джип беше разръфан, миришеше на черешови ледени близалки и това действаше на Лус успокояващо. Същото важеше и за тиловете на родителите й, които виждаше, докато баща й шофираше с пределната позволена скорост в продължение на четири дълги дни по Източното крайбрежие, като спираше от време на време, за да прочете надписите по историческите паметници и да направи туристическа обиколка на една фабрика за претцели12 в северозападен Делауеър.
Беше имало един момент, когато Лус си помисли да се върне. Бяха вече на два дни път от къщи, някъде в Джорджия, и „прекият път“ на баща й от мотела им до магистралата ги изведе покрай крайбрежието, където пътят стана чакълест, а въздухът започна да вони от цялата онази груба миризлива трева. Бяха изминали едва една трета от пътя до училището, а на Лус вече й липсваше къщата, в която беше израснала. Мъчно й беше за кучето й, за кухнята, където майка й приготвяше кифлички с мая и начинът по който в късното лято розовите храсти на баща й израстваха около перваза на прозореца й, изпълвайки стаята й с мекото си ухание и обещанието за прясно откъснати букети.
И именно тогава Лус и родителите й минаха покрай дълга лъкатушеща автомобилна алея с висока, мрачна порта, която изглеждаше електрифицирана, като в затвор. На табела пред портата пишеше с тлъсти черни букви: „Поправително училище „Меч и Кръст“.
– Това е малко зловещо – обади се с изтънял глас майка й от предната седалка, като вдигна поглед от списанието си за интериорен дизайн. – Радвам се, че не учиш там, Лус!
– Да – каза Лус, – аз също. – Обърна се и загледа през задния прозорец, докато портите изчезнаха в лъкатушещата гора. После, преди да се усети, вече пресичаха границата и влизаха в Южна Каролина, по–близо до Кънектикът и новия й живот в колежа „Емералд“ с всяко завъртане на новите гуми на джипа.
После вече беше там, в спалното си помещение, а родителите й бяха отново чак у дома в Тексас. Лус не искаше майка й да се тревожи, но истината беше, че отчаяно тъгуваше за вкъщи.
Нора беше страхотна – проблемът не беше в това. Станаха приятелки от мига, в който Лус влезе в стаята и видя новата си съквартирантка да лепи плакат на Албърт Фини и Одри Хепбърн от ”Две за из път”. Връзката се утвърди завинаги, когато момичетата се бяха опитали да приготвят пуканки в мърлявата кухня на общежитието в два сутринта първата нощ и бяха успели единствено да задействат противопожарната аларма, при което всички се изсипаха навън по пижами. През цялата седмица на ориентирането Нора беше правила дори невъзможното, за да включва Лус във всеки от многобройните си планове. Преди „Емералд“ беше посещавала тузарско подготвително училище, затова встъпи в ориентирането в колежанския живот вече вписала се в живота в общежитие. Не й се струваше странно, че в съседната стая живееха момчета, че онлайн радиостанцията на кампуса беше единственият приет начин за слушане на музика, че тук трябваше да използваш електронна карта, за да направиш каквото и да е, че курсовите работи трябваше да имат огромния обем от четири страници.
Нора имаше купища приятели от подготвителното училище „Доувър“ и сякаш се сприятеляваше с по още дванайсет души всеки ден – като Джордан и Хейли, които още поклащаха крака и махаха за поздрав от прозореца си. Лус искаше да не изостава от нейното темпо, но беше прекарала целия си живот в сънливо кътче на Тексас. Там животът течеше по–бавно и сега тя осъзна, че така й харесва. Улови се, че копнее с тъга за неща, които у дома винаги бе твърдяла, че мрази – като кънтри музиката и пърженото пиле на шиш в бензиностанцията.
Но беше постъпила на училище тук, за да намери себе си, за да започне най–сетне животът й. Непрекъснато й се налагаше да си го повтаря.
– Джордан тъкмо казваше, че съседът им по стая мисли, че си сладка. – Нора подръпна вълнистата, дълга до кръста тъмна коса на Лус. – Но той е играч, затова давах ясно да се разбере, че ти, скъпа, си дама. Искаш ли след малко да отидем там и да си направим едно малко предварително парти преди онова довечера, за което ти казах?