Беше летяла с Даниел десетки пъти в сънищата си; но само три пъти в будно състояние: веднъж – над закътаното езеро зад „Меч и Кръст“, втори път – по крайбрежието в „Шорлайн“, и надолу от облаците към бунгалото предишната нощ.
– Предполагам, че никога не сме летели толкова надалеч заедно – каза тя накрая.
– За вас двамата май е проблем дори да стигнете само до целувка – не се сдържа да каже Кам.
Даниел не му обърна внимание.
– Мисля, че при нормални обстоятелства би се насладила ма пътуването. – Изражението му стана гневно, буреносно. – Но през следващите девет дни нямаме място за нормален живот.
Лус почувства ръцете му отзад на раменете си, как събират косата й и я повдигат от врата й. Даниел я целуна по линията, очертана от деколтето на пуловера, обвивайки ръце около талията й. Лус затвори очи. Знаеше какво следва. Най–прекрасният звук, който съществуваше – онзи елегантен свистящ звук, с който любовта на живота й разперваше белите си като снежна пряспа криле.
Светът от другата страна на клепачите й потъмня леко под сянката на крилете му, а в сърцето й се надигна топлина. Когато отвори очи, крилете бяха пред нея, по–великолепни от всякога. Тя се облегна леко назад, сгушвайки се удобно в гърдите на Даниел, сякаш те бяха защитна стена, когато той се извърна към прозореца.
– Това е само временна раздяла – заяви Даниел на останалите. – Късмет и бързи криле.
* * *
С всеки дълъг размах на крилете на Даниел се издигаха с хиляда стъпки. Въздухът, първоначално хладен и натежал от влагата на Джорджия, стана студен и остър в дробовете на Лус, когато се издигнаха. Вятърът се врязваше в ушите й. Очите й започнаха да сълзят. Земята отдолу стана далечна, а светът, който се съдържаше в нея, се сля и се смали в изумително зелено платно за рисуване. „Меч и Кръст“ се смали до размерите на отпечатък от палец. После изчезна.
Първият проблясък от океана, който Лус зърна, я изпълни със замайване и възхищение, докато отлитаха от слънцето, към тъмния хоризонт.
Да лети с Даниел беше по–вълнуващо, по–наситено преживяване, отколкото паметта й би успяла да си спомни. И все пак нещо се беше променило: Лус вече беше усвоила как става. Чувстваше се спокойна, в синхрон с Даниел, спокойна и отпусната във формата на ръцете му. Краката й бяха кръстосани в глезените, носовете на ботушите й докосваха носовете на неговите. Телата им се полюшваха в унисон, реагирайки на движението на крилете му, които се извиваха в дъга над главите им и запречваха слънцето, после се размахваха с пълна скорост назад, за да завършат нов мощен размах.
Подминаха линията на облаците и изчезнаха в мъглата. Около тях нямаше нищо, освен тънки бели нишки и забулената от облачна мъгла ласка на влагата. Ново размахване на криле. Ново устремяване в небето. Лус дори не се запита как щеше да диша чук горе в границите на атмосферата. Беше с Даниел. Беше добре. Бяха се отправили да спасят света.
Скоро Даниел премина в хоризонтален полет вече летейки ме толкова като ракета, колкото като невъобразимо силна птица. Не забавиха скорост – ако изобщо имаше промяна, тя беше, че скоростта им се увеличи, – но когато телата им заеха положение успоредно на земята, ревът на вятъра утихна, а светът стана ярко бял и зашеметяващо тих, толкова спокоен и мирен, сякаш бе възникнал току–що и още никой не беше експериментирал със звука.
– Добре ли си? – Гласът му я обгърна като мек пашкул, карайки я да се чувства така, сякаш каквото и да не беше наред в света, можеше да бъде поправено от загрижеността на любовта.
Тя наклони глава наляво да го погледне. Лицето му беше спокойно, с кротко усмихнати устни. От очите му се лееше виолетова светлина, толкова наситена, че дори само тя можеше да задържи Лус във въздуха.
– Замръзваш – прошепна той в ухото й, като галеше пръстите й, за да ги стопли, изпращайки мънички приливи на топлина из тялото й.
– Сега съм по–добре – каза тя.
Пробиха облачната пелена: беше като онзи миг на борда на самолет, когато изгледът от замъгления овален прозорец сменя цвета си от едноцветно сиво с безкрайна палитра от цветове. Разликата беше, че прозорецът и самолетът бяха изчезнали, без да оставят нищо между кожата и розовите като цвета на мидени черупки нюанси на привечерните облаци на изток, блестящия индигов цвят на небето във висините.
Облачният пейзаж се яви пред тях, чужд и завладяващ. Както винаги, завари Лус неподготвена. Това беше друг свят, който единствено тя и Даниел обитаваха, висок свят, върховете на май–високите минарета на любовта.