Кой ли простосмъртен не си беше мечтал за това? Колко пъти Лус беше копняла да е от другата страна на някой самолетен прозорец? Да лъкатуши боса през непознатото, бледо злато на някой целунат от слънцето дъждовен облак отдолу? Сега беше тук и бе завладяна от красотата на един далечен свят, който почувства върху кожата си.
Но Лус и Даниел не можеха да спрат. Не можеха да спрат дори веднъж през следващите девет дни – или всичко щеше да спре.
– Колко време ще ни отнеме да стигнем до Венеция? – попита тя.
– Не би трябвало да е още много – прошепна Даниел в ухото й.
– Звучиш като пилот, който е в режим на задържане вече от час и за пети път казва на пасажерите си „само още десет минути“ – подразни го Лус.
Когато Даниел не реагира, тя вдигна поглед към него. Той се мръщеше объркано. Смисълът на метафората му убягваше.
– Никога не си се качвал на самолет – каза тя. – За какво ти е, когато можеш да правиш това? – Тя посочи към великолепните му размахващи се криле. – Цялото чакане и плащане на разни такси вероятно ще те подлудят.
– Бих искал да се кача на самолет с теб. Може би ще си направим едно пътуване до Бахамите. Хората летят дотам, нали?
– Да. – Лус преглътна. – Хайде. – Не се сдържа и си помисли колко много невъзможни неща трябваше да се случат точно по подходящия начин, за да могат двамата да пътуват като нормална двойка. Твърде трудно беше да мисли за бъдещето точно сега, когато на карта беше заложено толкова много. Бъдещето беше така мъгляво и далечно, както земята отдолу – и Лус се надяваше, че ще е също толкова красиво.
– Колко време ще отнеме всъщност?
– Четири, може би пет часа при тази скорост.
– Но няма ли да имаш нужда от почивка? Да презаредиш? – Лус сви рамене, все още смущаващо несигурна как действа тялото на Даниел. – Няма ли да се уморят ръцете ти?
Даниел се изкиска.
– Какво?
– Току–що долетях от Рая, и, Боже, ръцете ми са толкова уморени. – Даниел я стисна закачливо за талията. – Представата, че ръцете ми някога могат да се уморят да те прегръщат, е абсурдна.
Сякаш за да го докаже, Даниел изви гърба си като дъга, като изтегли крилете си високо над раменете и удари леко с тях веднъж. Когато телата им се устремиха елегантно нагоре, заобикаляйки един облак, той пусна едната си ръка от талията й, за да покаже, че може умело да я държи само с една ръка. Свободната му ръка се изви напред и Даниел прокара леко пръсти но устните й в очакване на целувката й. Когато тя го целуна, гой отново обгърна талията й с ръка и със замах освободи другата си длан, правейки драматичен завой наляво. Тя целуна и гази ръка. После раменете на Даниел гъвкаво се обвиха около нейните, обгръщайки ги в достатъчно здрава прегръдка, за да може да пусне и двете си ръце, които обгръщаха кръста й, и въпреки това, по някакъв начин, тя да остане във въздуха. Чувството беше толкова възхитително, толкова радостно и свободно, че Лус се разсмя. Той направи широк лупинг във въздуха. Косата й се разпиля по цялото лице. Не се страхуваше. Летеше.
Улови ръцете на Даниел, когато те отново обгърнаха талията й.
– Сякаш сме създадени да правим това – каза тя.
– Да. Сякаш да.
Той летеше нататък, без да се поколебае дори за миг. Стрелкаха се през облаци и открит въздух, през кратки, прекрасни дъждовни бури, изсъхвайки на вятъра миг по–късно. Подминаваха трансатлантически самолети с такава огромна скорост, че Лус си представи как пасажерите вътре не забелязват нищо, освен ярък, неочакван сребрист проблясък и може би слаба турбуленция, от която по питиетата им пробягват леки вълни.
Когато започнаха да се реят над океана, облаците оредяха. Лус усети соления дъх от тежестта на дълбините му чак тук горе, и мирисът беше като на океан от друга планета – не дъхащ на варовик като в „Шорлайн“, не и възсолен като у дома. Крилете на Даниел хвърляха великолепни сенки по набраздената му повърхност отдолу, която беше някак успокояваща, макар да й бе трудно да повярва, че самата тя беше част от видението, което виждаше в кипящото море.
– Лус? – попита Даниел.
– Да?
– Какво беше усещането да си близо до родителите си тази сутрин?
Очите й проследиха очертанията на два самотни острова в тъмната водна шир отдолу. Зачуди се отнесено къде ли се намираха, колко далече от вкъщи.
– Беше трудно – призна тя. – Предполагам, че се почувствах така, както сигурно си се чувствал ти милион пъти. Далече от хора, които обичам, защото не мога да бъда честна с тях.