– Не, не можех – някога не бях способна да...
– Била си, просто не си го знаела. Мислеше си, че си луда. Виждаше Вестителите и ги наричаше „сенки“. Мислеше, че те преследват цял живот. А когато за пръв път ме срещна в „Меч и Кръст“, или може би когато за пръв път осъзна, че държиш на мен, вероятно си видяла нещо друго, което не си можела да обясниш, и си се опитала да отречеш?
Лус стисна здраво очи, спомняйки си:
– Ти оставяше виолетова мъгла във въздуха, когато минаваше наблизо. Но щом мигнех, тя изчезваше.
Даниел се усмихна:
– Не знаех това.
– Какво имаш предвид? Току–що каза...
– Представях си, че си виждала нещо, но не знаех какво е. Каквото и привличане да си разпознала в мен, в душата ми, то би се проявило по различен начин, в зависимост от това как си имала нужда да го видиш. – Той й се усмихна. – По този начин душата ти работи заедно с моята. Виолетовото сияние е хубаво. Радвам се, че е било точно това.
– На теб как ти изглежда душата ми?
– Не бих могъл да сведа описанието й до думи, но красотата й е ненадмината.
Това беше добър начин да опише този полет през света с Даниел. Звездите блещукаха в обширни галактики навсякъде около тях. Луната беше огромна и обсипана с кратери, наполовина забулена от бледосив облак. Лус беше затоплена и защитена в обятията на ангела, когото обичаше – лукс, който й беше липсвал толкова много по време на пътуването й през Вестителите. Тя въздъхна и затвори очи...
И видя Бил.
Видението беше натрапчиво, нахлувайки в ума й, макар да не беше ужасният, разярен звяр, в какъвто се беше превърнал Бил, когато го видя за последно. Беше си просто Бил, нейният гаргойл с цвят на кремък, който я държеше за ръка, за да отлетят от мачтата на разбития кораб в Таити. Не знаеше защо този спомен я спохожда в обятията на Даниел. Но още можеше да почувства формата на малката му каменна ръка в своята. Спомни си как я бяха удивили силата и грациозността му. Спомни си как се беше чувствала в безопасност с него.
Сега по кожата й пролазиха тръпки и тя се сгърчи неудобно в прегръдките на Даниел.
– Какво има?
– Бил. – Думата имаше кисел вкус.
– Луцифер.
– Знам, че е Луцифер. Знам това. Но за съвсем кратко време там той беше за мен нещо друго. По някакъв начин мислех за него като за приятел. Преследва ме мисълта колко много му позволих да се доближи. Срамувам се.
– Недей. – Даниел я прегърна плътно. – Неслучайно го наричат Утринната Звезда. Луцифер беше красив. Някои казват, че бил най–красивият. – На Лус й се стори, че долови нотка на ревност в тона на Даниел. – Беше също и най–обичаният, не само от Трона, но и от мнозина ангели. Помисли си какво влияние има над простосмъртните. Тази сила идва от същия извор. – Гласът му потрепери, после стана много овладян: – Не бива да се срамуваш, че си се подлъгала по него, Лус... – Даниел млъкна внезапно, макар да звучеше, сякаш има да каже още.
– Отношенията между нас се обтягаха – призна тя, – но никога не съм си представяла, че той може да се превърне в такова чудовище.
– Няма по–черна тъма от тази на покварената ярка светлина. Погледни. – Даниел измести ъгъла на крилете си и полетяха назад в широка дъга, въртейки се около външната страна на извисяващ се облак. Едната страна беше златисто–розова, осветена от последния лъч на вечерното слънце. Другата страна – забеляза Лус, докато кръжаха – беше тъмна и натежала от дъжд. – Ярка светлина и мрак, примесени заедно, и двете необходими, за да бъде това такова, каквото е. Така е за Луцифер.
– А също и Кам? – попита Лус, когато Даниел завърши кръга, за да поднови полета им над океана.
– Знам, че му нямаш доверие, но можеш да му се довериш. Аз му се доверявам. Мрачността на Кам е легендарна, но тя е само тъничка частица от личността му.
– Но тогава защо би взел страната на Луцифер? Защо би го сторил който и да е от ангелите?
– Кам не го стори – каза Даниел. – Не и отначало, във всеки случай. Времето беше много несигурно. Безпрецедентно. Невъобразимо. По времето на Падението имаше някои ангели, които застанаха на страната на Луцифер веднага, но имаше и други, като Кам, които Тронът прокуди, защото не бяха направили избора си достатъчно бързо. Останалата част от историята беше бавно избиране на страни, когато ангелите се връщаха в Небесното паство или в редиците на Ада, докато останаха само неколцина паднали, които не бяха сключили съюз с никого.
– Там ли се намираме сега? – попита Лус, макар да знаеше, че Даниел не обича да говори за това как още не е избрал страна.
– Някога ти наистина харесваше Кам – каза Даниел, внимателно отклонявайки темата от себе си. – В продължение на няколко живота на Земята тримата бяхме много близки. Чак много по–късно, след като сърцето на Кам беше разбито, той премина на страната на Луцифер.