– Какво? Коя беше тя?
– Никой от нас не обича да говори за нея. Никога не трябва да се изпускаш, че знаеш – каза Даниел. – Негодувах срещу избора му, но не мога да кажа, че не го разбирах. Не знам какво бих направил, ако някога те изгубя наистина. Целият ми свят ще притъмнее.
– Това няма да се случи – каза Лус твърде бързо. Знаеше, че този живот беше последният й шанс. Ако умреше сега, нямаше да се върне.
Имаше хиляди въпроси – за жената, която Кам беше изгубил, за странното треперене в гласа на Даниел, когато говореше за привлекателността на Луцифер, за това къде се беше намирала тя по време на неговото падане. Но усещаше клепачите си натежали, а тялото си – отпуснато от изтощение.
– Почини си – прошепна нежно в ухото й Даниел. – Ще те събудя, когато се приземяваме във Венеция.
Това беше цялото позволение, което й трябваше, за да се унесе. Тя затвори очи, за да прогони фосфоресциращите вълни, които се разбиваха на хиляди футове отдолу, и влетя в свят, пълен със сънища, където девет дни не означаваха нищо, където можеше да се спуска и издига, и да се носи в блестящите облаци, където можеше да лети свободно, в безкрайността, без най–малкия шанс да падне.
Потъналото светилище
На Лус й се струваше, че вече от половин час Даниел чука по онази обветрена дървена врата посред нощ. Триетажната венецианска градска къща принадлежеше на негов колега, професор, и Даниел беше сигурен, че този човек ще ги пусне да се вмъкнат, защото били големи приятели „преди години“, което, в случая с Даниел, можеше да обхваща доста голям период от време.
– Сигурно има дълбок сън. – Лус се прозя, самата тя почти приспана отново от равномерното блъскане на юмруците на Даниел. Или е така – помисли се тя със замъглен ум, или професорът си седи в някое бохемско денонощно кафене, отпивайки вино, над книга, претъпкана с неразбираеми термини.
Беше три сутринта – спускането им сред сребристата мрежа на венецианските канали беше съпроводено от звуците от часовникова кула някъде в тъмната далечина на града – и Лус беше смазана от изтощение. Облегна се нещастно на студената тенекиена пощенска кутия, от което тя се разлюля, измъквайки се от един от гвоздеите, които я държаха изправена. Тогава цялата кутия се наклони, при което Лус се препъна назад и едва не политна в мътния черно–зелен канал, чиято вода облизваше ръба на покритата с мъх площадка на стълбите като мастилен език.
Цялата външна страна на къщата сякаш гниеше на пластове: от боядисаното синьо дърво, което се белеше на хлъзгави люспи от первазите, до червените тухли, по които пълзеше тъмнозелена плесен, и до влажния цимент на площадката, който се ронеше под краката им. За миг й се стори, че може да почувства как градът потъва.
– Трябва да е тук – промърмори Даниел, като все още блъскаше.
Когато се бяха приземили на разположената откъм канала издатина, докъдето обикновено можеше да се стигне само с гондола, Даниел беше обещал на Лус легло вътре, гореща напитка, отдих от влажния и хладен вятър, през който бяха летели с часове.
Най–после бавното влачене на крака, слизащи по стълбите, накара треперещата Лус да застане нащрек. Даниел издиша шумно и затвори очи с облекчение, когато месинговата дръжка на вратата се завъртя. Пантите изскърцаха със звук, подобен на стон и вратата се отвори.
– Кой, по дяволите... – Твърдите остри кичури бяла коса на възрастния италианец стърчаха на всички посоки от главата му. Имаше невероятно буйни и гъсти бели вежди, мустаци в тон с тях и гъсти бели косми на гърдите, подаващи се от заостреното деколте на тъмносивия му халат.
Лус гледаше как Даниел примигна изненадано, сякаш се чудеше дали не са сбъркали адреса. После бледите кафяви очи на стареца светнаха. Той се наклони напред, притегляйки Даниел в здрава прегръдка.
– Започвах да се чудя дали ще дойдеш да ме видиш, преди да ритна неизбежната камбана – прошепна мъжът дрезгаво. Очите му се отместиха към Лус и той се усмихна, сякаш не го бяха събудили, сякаш ги очакваше от месеци. – След всичките тези години, най–сетне доведе Лусинда. Какво удоволствие.
* * *
Името му беше професор Мазота. Двамата с Даниел бяха следвали заедно история в Болонския университет през трийсетте. Той не се стресна или смути от факта, че Даниел не бе остарял: Мазота разбираше какъв е Даниел. Изглежда, изпитваше единствено радост, че най–после се среща отново със стар приятел; радост, усилена от запознанството с любовта на живота на този приятел.