Въведе ги в кабинета си, в който можеха да се различат няколко степени на подредба. Лавиците му за книги бяха провиснали в средата; бюрото му беше покрито с купища жълтееща хартия; килимът бе износен и разнищен и осеян с петна от кафе. Мазота незабавно се зае да приготви за всеки по чаша гъст горещ шоколад – стар лош навик на един стар човек – прошепна той дрезгаво на Лус, като я смушка закачливо. Но Даниел отпи само глътка, преди да тикне книгата си в ръцете на Мазота и да отвори на описанието на първата реликва.
Мазота си сложи очила с тънки телени рамки и примижа към страницата, като си мърмореше на италиански. Изправи се, отиде до книжната лавица, почеса се по главата, обърна се отново към бюрото, отпи от шоколада си, после се върна до библиотеката, за да измъкне един подвързан с кожа том. Лус потисна една прозявка. Имаше чувството, че клепачите й полагат огромни усилия да задържат изправена някаква тежест. Опитваше се да не задреме, като се щипеше отвътре по дланта, за да се поддържа будна. Но гласовете на Даниел и професор Мазота се пресрещаха подобно на далечни облаци мъгла, докато всеки оспорваше невъзможността на всичко, което изричаше другият.
– Категорично не е прозоречно стъкло от църквата „Свети Игнатий“. – Мазота кършеше ръце. – Те са шестоъгълни, а тази илюстрация е отчетливо четириъгълна.
Какво правим тук? – извика внезапно Даниел, при което една аматьорска рисунка със синя платноходка на стената се разклати и изтрака. – Явно е, че трябва да сме в библиотеката в Болоня. Имате ли все още ключове, за да влезете там? В кабинета си сигурно сте имали...
– Оттеглих се от професорското място преди тринайсет години, Даниел. И няма да пропътуваме двеста километра посред нощ, за да погледнем... – Той направи пауза. – Погледни Лусинда, та тя спи права, като кон!
Лус направи изтощена гримаса. Страхуваше се да се отправи по пътеката на съня от страх, че може да срещне Бил. Напоследък той имаше склонността да се появява, щом тя затвореше очи. Искаше да остане будна, да стои далече от него, да бъде част от разговора за реликвата, която двамата с Даниел трябваше да намерят на другия ден. Но сънят упорстваше и не приемаше отказ.
Секунди или часове по–късно, ръцете на Даниел я повдигнаха от земята и я понесоха нагоре по тъмно и тясно стълбище.
– Съжалявам, Лус – стори й се, че го чу да казва. Беше твърде дълбоко заспала, за да реагира. – Трябваше да те оставя да си починеш по–рано. Просто съм толкова уплашен – прошепна той. – Уплашен, че времето ни ще изтече.
* * *
Лус примигна и се отмести назад, изненадана, че се намира в легло, още по–изненадана от самотния бял божур в ниска стъклена ваза, клюмнал на възглавницата до главата й.
Измъкна цветето от вазата му и го завъртя в дланта си, при което по розовата завивка от брокат покапаха мънистени капки вода. Леглото изскърца, когато тя подпря възглавницата на месинговата табла, за да се огледа из стаята.
За миг се почувства дезориентирана от факта, че се намира на непознато място, сънувани спомени от пътуването през Вестителите бавно избледняваха, докато се събуди напълно. Вече не разполагаше с Бил, който да й подсказва къде се е озовала. Той присъстваше единствено в сънищата й и предишната нощ беше Луцифер, чудовище, което се смееше на представата, че тя и Даниел могат да променят или да спрат каквото и да било.
На вазата върху нощното шкафче беше подпрян бял пощенски плик.
Даниел.
Помнеше само една–единствена лека сладка целувка и ръцете му, които се отдръпнаха, след като я беше завил в леглото предишната нощ и беше затворил вратата.
Къде беше отишъл след това?
Тя разкъса плика и измъкна твърдата бяла картичка, която беше вътре. Върху картичката имаше две думи:
На балкона.
Усмихната, Лус отметна завивките и с усилие преметна крака отстрани на леглото. Прекоси с безшумни стъпки огромния тъкан килим, като стискаше белия божур между пръстите си. Прозорците на спалнята бяха високи и тесни и се издигаха на почти двайсет фута до тавана, висок като в катедрала. Зад една от пищните кафяви завеси имаше остъклена врата, от която се излизаше на тераса. Тя завъртя металното резе и излезе навън, като очакваше да намери Даниел и да потъне в обятията му.
Но терасата с форма на полумесец бе празна. Само нисък каменен парапет и един етаж височина от балкона до зелените води на канала, и малка маса със стъклен плот с червен брезентов сгъваем стол до нея. Утринта беше прекрасна. Въздухът имаше наситен, но свеж мирис. По реката лъскави тесни черни гондоли се плъзгаха една покрай друга елегантно като лебеди. Два петнисти дрозда чуруликаха от въже за простиране на един етаж по–нагоре от тях, а от другата страна на канала имаше редица тесни апартаменти в пастелни цветове. Тя безспорно бе очарователна, тази Венеция от мечтите на повечето хора, но Лус не беше тук като туристка. Тя и Даниел бяха тук, за да спасят своето минало и историята на света. И часовникът тик–такаше. А Даниел го нямаше.