После тя забеляза върху масичката на балкона втори бял плик, подпрян на миниатюрна пластмасова чашка и малка хартиена торбичка. Отново разкъса плика, за да извади картончето, и отново намери само три думи:
Моля те, чакай тук.
„Дразнещо, но романтично“ – изрече тя на глас. Седна на сгъваемия стол и надникна в книжната торбичка. От шепа миниатюрни понички с пълнеж от конфитюр, посипани с канела и захар, се надигна опияняващ аромат. Торбичката беше топла в ръцете й, осеяна с мънички петънца мазнина, която се процеждаше през хартията. Лус пъхна една поничка в устата си и отпи от мъничката бяла чаша, която съдържаше най–ароматното, най–възхитителното еспресо, което беше опитвала.
– Наслаждаваш ли се на бомболините? – обади се Даниел отдолу.
Лус се изстреля на крака и се надвеси през парапета, за да го открие застанал в задния край на една гондола с изрисувани по нея образи на ангели. Носеше плоска сламена шапка с дебела червена лента и бавно насочваше лодката към нея с широко дървено весло.
Сърцето й се изпълни с вълнение, както всеки път, щом видеше Даниел за пръв път в нов живот. Но той беше тук. Беше неин. Това се случваше сега.
– Топни ги в еспресото, после ми кажи какво е усещането да си в Рая – каза Даниел, като гледаше с усмивка нагоре към нея.
– Как да сляза при теб? – провикна се тя.
Той посочи към най–тясното спираловидно стълбище, което Лус беше виждала, точно вдясно от парапета. Тя грабна кафето и плика с поничките, затъкна божура зад ухото си и се отправи към стъпалата.
Чувстваше погледа на Даниел върху себе си, докато се прехвърляше през парапета и се промъкваше надолу по стълбите. Всеки път, щом направеше пълно завъртане по стълбището, долавяше закачливо проблясване на виолетовите му очи. Докато стигна до най–долния край, той беше протегнал ръка да й помогне да се качи на лодката.
Ето го електричеството, за което копнееше, откакто се събуди. Искрата, която преминаваше между тях всеки път, щом се докоснеха. Даниел обви ръце около талията й и я привлече в прегръдката си, така че между телата им нямаше разстояние. Целуна я, продължително и дълбоко, докато й се зави свят.
– Ето това вече е начинът да започнеш една сутрин. – Пръстите на Даниел проследиха очертанията на божура зад ухото й.
Лека тежест внезапно дръпна врата й, и когато посегна нагоре, ръцете й откриха фина верижка, която пръстите й проследиха надолу до сребърен медальон. Приближи го към себе си и погледна червената роза, гравирана на лицевата му страна.
Медальонът й! Беше онзи, който Даниел й беше дал в последната й нощ в „Меч и Кръст“ Беше го запазила мушнат в предната корица на „Книгата на Пазителите“ през краткото дреме, което бе прекарала сама в бунгалото, но всичко, свързано с онези дни, беше замъглено в ума й. Следващото, което си спомняше, беше как господин Коул я изпраща припряно до летището, за да си хване полета за Калифорния. Не се беше сетила за медальона или книгата, докато не пристигна в „Шорлайн“, но дотогава вече беше сигурна, че ги е изгубила.
Даниел сигурно беше сложил медальона на шията й, докато е спяла. Очите й се насълзиха отново, този път от щастие.
– Къде го...
– Отвори го. – Даниел се усмихна.
Последния път, когато бе държала медальона, беше озадачена от образа на предишните Лус и Даниел. Даниел каза, че ще й разкаже къде е направена снимката следващия път, когато я види. Това не се беше случило. По–голямата част от времето, което си бяха откраднали в Калифорния, беше стресиращо и твърде кратко, изпълнено с глупави спорове, които вече не можеше да си представи да води с Даниел.
Лус се радваше, че е изчакала, защото когато отвори медальона този път и видя мъничката снимка зад стъклената й рамка – Даниел с папийонка и Лус с фризирана къса коса – мигновено разпозна какво е.
– Лучия – прошепна тя. Беше младата медицинска сестра, която Лус беше срещнала, когато пристъпи в Милано от Първата световна война. Когато Лус го срещна, момичето беше много по–младо, сладко и малко дръзко, но толкова естествено, че Лус й се беше възхитила веднага.